„На 22 септември с камбанен звън и тържествени салюти на оръдията на хълма Царевец е прочетен от премиера Александър Малинов Манифестът за провъзгласяване на независимостта. Казано на научния език на специалистите, това означава отхвърляне на васалната зависимост на България от Османската империя, наложена по силата на Берлинския конгрес от 1878 г., и пълно възстановяване на българската държавност като независимо Царство България. За да бъде подчертана приемствеността с Второто българско царство, ритуалът се провежда в църквата „Св. 40 мъченици“ във Велико Търново. Правителството на Демократическата партия начело с Александър Малинов и княз Фердинанд обявяват независимостта и от този момент той е провъзгласен за цар“, пише Петя Владимирова за „Дневник“.
Зад блясъка на онзи празник стоят невидимите дипломатически усилия, продължили месеци наред, и тревогата на цар и правителство какво ще последва откъм Високата порта и
как ще бъде възприета българската дързост
от Великите сили. Показателно е колко много дипломатически комплименти във всички посоки съдържа Манифестът и неслучайно завършва с думите: „... и заедно с народа си дълбоко вярвам, че този Ни акт ще намери одобрението на Великите сили и съчувствието на целия просветен свят.“
Обявяването на България за независимо царство, въпреки че до този момент тя стопански и вътрешнополитически се развива като независима, означава де факто нарушаване на Берлинския договор. Което при това ще бъде второто нарушаване на волята на Великите сили – след Съединението на Княжество България и Източна Румелия от 6 септември 1885 г.
Разбира се, че България – княз Фердинанд и правителството, не е смеела да наруши еднолично Берлинския договор. Князът най-напред провежда във Виена разговори с австро-унгарския император Франц Йосиф да стане така, че първо Австро-Унгария да наруши клаузите на договора (а тя го е подписала!), като осъществи отдавнашното си желание да анексира Босна и Херцеговина. А след това да се провъзгласи българската независимост, така че евентуалният гняв на останалите Велики сили да не се струпа върху главата само на нещастна България. Коментарът на историците (акад. Георги Марков) е, че това е бил ловък ход на царя, който се оказва успешен.
От дистанцията на времето може да се направи по-безпристрастна оценка на качествата на политиците, осъществили рискования акт.
Правителството на Демократическата партия начело с Александър Малинов, външен министър ген. Стефан Паприков, военен министър ген. Данаил Николаев, дипломатически агент (посланик) в Турция Иван Гешов – всички образовани в университетите на Париж, Берлин, Петербург, са поели изключителна отговорност, без да я превърнат в лекомислена авантюра.
Прочети още
Когато четат манифеста на Царевец и царят, и премиерът си дават сметка каква съпротива ще срещне този дързък акт не само във Високата порта, но и от меродавните европейски сили.
Ключът към успеха
е намерен в противопоставянето между Австро-Унгария и Русия на Балканите, като провъзгласяването на независимостта е извършено в съчетание с действията на първата, а признаването – с подкрепата на втората. Тази майсторски осъществена дипломатическа комбинация е в съзвучие с геополитическата стратегия „да се държат две железа в огъня“ и да бъдат употребявани според сложилите се обстоятелства“. Така историците обясняват механизма, чрез който рискът се е оправдал.
Сега, след като са вече достъпни историческите документи, и особено автентичният архив на цар Фердинанд, който вече се намира в България, може да се види значението на неговите родови и лични връзки с монарсите на Европа, които той използва при трудните преговори за признаването на независимостта.
Следват тежки преговори за признаване на независимото Царство България. По онова време Родината е имала да плаща годишен данък на Османската империя, който се натрупва. И Високата порта заедно с дружеството на Източните железници иска баснословната сума от 650 млн. златни френски франка, за да признае България за независимо царство. Александър Малинов гневно отвръща: „Дори и да можем да ги платим, българската независимост не може да се откупува.“
Започват трудни преговори в Цариград
Води ги Андрей Ляпчев, тогава министър на земеделието и търговията. Той проявява учудващи дипломатически качества и след 6 месеца успява да сведе сумата от 650 милиона на 82 милиона златни франка.
По същото време Русия няма интерес от военен конфликт на Балканите, който неминуемо ще я въвлече, без да е готова да воюва толкова скоро след катастрофата в Япония. Тя предлага на Османската империя, която й дължи около 80 млн. златни франка, да й опрости дълга, а България да сключи изгоден заем от Русия при 4 процента лихва за същата сума.
Така най-трудният въпрос – финансовият, най-сетне е решен. На 6 април 1909 г. Андрей Ляпчев и външният министър на Османската империя Рифат паша подписват протокола за признаване на независимостта на България. Това става в присъствието на шестимата посланици на Великите сили и Русия, които с дискретна почтителност поздравяват българския министър Ляпчев за умело водените преговори – те явно знаят да ценят точно такива умения. Оттогава България е суверенно царство и равноправен субект в международноправните отношения, а държавният глава от княз става цар.
С признаването на независимостта България, която още от началото на XX век бележи бърз, учудващ света стопански растеж, вече има право на собствен митнически режим, може да сключва договори за съюзи и военни споразумения. Българските компетентни власти вече могат да съдят на наша територия чужди поданици. Дипломатическите ни агентства се повишават в ранг на суверенни легации и българските дипломати стават пълномощни министри, равноправни на другите, което означава, че вече няма да се редят на опашката на дипломатическия корпус.
Ускореното стопанско развитие е съчетано с изграждане и модернизиране на въоръжението на българската армия.
Денят 22 септември се е празнувал до 9.ІХ.1944, след това е отменен и е възстановен през 1998 г.
