През 60-те години на миналия век един канадски тийнейджър, запален аматьор в радиолюбителството, случайно се запознава с българка. Двамата стават приятели, а Ив Моро започва междувременно да слуша често радио „София“, като така за първи път чува български език и музика, разказва историята му „168 часа“.
По това време освен всичко друго една от развлекателните дейности, които добиват популярност в Северна Америка, е международният фолклорен танц. Младежът се докосва до култура от цял свят, но е особено привлечен от музиката, мелодиите и ритмите от Балканите. Иска да знае повече за тях.
Неговата българска приятелка допълнително разпалва интереса му с разкази за своята родина, която той е все по-изкушен да посети.
Така се стига до деня, в който Ив Моро, вече на 18 години, за първи път пътува до България през 1966 г. година. Това е само началото, защото през следващите десетилетия той ще се връща отново и отново, за да изучава родните народни танци и в крайна сметка да се превърне в един от най-изявените познавачи и посланици на българския фолклор в Северна Америка и по целия свят.
Пристигайки в България, той е очарован от голямото разнообразие на фолклора в страната.
„Когато слушаше българска музика и песни той се вълнуваше по начин, който не можеше да опише.
Тази музика говореше директно на сърцето му
– разказва Катрин Моро, дъщеря на Ив. – Когато през 1969 г. получава стипендия от българското правителство за изучаване на български фолклор, му предлагат стаж в Българския народен ансамбъл. Но това, което той искаше, беше да пътува до всеки регион, в селата, за да събира песни, музика и танци от селяните. Той имаше хиляди часове записи. А тези танци, които научи, бяха голяма част от репертоара му. Разбира се, преподавал е и танци, създадени от хореографи, но винаги е държал на автентичността. За него беше важно да предаде същността на местата и хората, които танцуват по различен начин в своите села. И неговите ученици после го оцениха. Това ги накара да пътуват и да разберат културата като цяло, не само танцовите стъпки. Това е част от причината да накара и други хора да обичат България.
Мисля, че на него му харесваше, че тези танци често са обединяващи. Стари и млади, добри танцьори или не – всички можеха да танцуват заедно, като се хванат за ръце.“
Ив няма любимо място в България, но чувства голяма връзка и афинитет към танците и стила от Добруджа. Би харесал всяко място в България с добра храна, хубава музика и приятни хора, сигурна е неговата вдовица Франс Моро.
Балканските народни танци и всичко около тях са единствената му кариера.
Започва да преподава на 19 години
Освен че е отдаден на работата си като хореограф, той също така събира данни, продуцира български музикални албуми, изнася семинари и конференции, организира тематични събития с голям успех – като традиционното отбелязване на Лазаровден, което Ив започва в Монреал.
Работи до самия край на живота си. През май 2023 г., 4 месеца преди да почине, той преподава в Япония, където има федерация, обединяваща стотици експерти, посветили се на българските танци от 70-те години на миналия век. А именно канадецът Ив, а не някой българин, е първият, който въвежда българските хора и народни ритми в Япония.
Моро е толкова уникален познавач на българската фолклорна култура, че дори веднъж, когато влиза в един магазин в София и пита продавачката за най-добрия запис, който може да му препоръча, тя, без да подозира, му предлага „невероятна компилация“. Носи му „Български народни танци“ – запис, който той е продуцирал, а мнозина наричат „червения албум“.
В България Моро има много приятели. При първия си престой за една година през 1969 г. отсяда при семейство Тракийски (Стефан, Аделина и Елмира). Постепенно се запознава с влиятелни лица от света на народния танц като Филип Кутев, Райна Кацарова и Манол Тодоров. През годините Ив се превръща в ориентир за хора, които се местят в Северна Америка, и още повече за такива, които са били танцьори, учители по танци и музиканти. Всички му се обаждат за контакти, съвет или просто разговор.
През 1979 г. България го награждава с орден „Кирил и Методий I степен“ за дейността му по популяризирането на българската народна култура в Северна Америка, а през 2008 г. е удостоен и с Президентски медал от Георги Първанов за своя принос. Последното пътуване на Ив до България е през 2018 г. Тогава дъщеря му живее във Виена и цялото семейство си организира среща в София.
Стотици хора от цял свят (Япония, Бразилия, Германия, Турция, САЩ, Италия, България и т.н.) разказват как Ив е повлиял на живота им като човек, който е бил добър в изграждането на мостове – обединяването на хората чрез музика и танци.
Той има толкова много плочи, книги, инструменти, костюми, музикални записи, архивни снимки и справочни документи за България, че къщата му е почти като библиотека, в която някои хора отиват да правят проучвания.
Не е изненадващо, че продуцентите на филма „Чума“ стигат до Моро в трескавото си търсене на правата за уникалната песен „Ой, девойче“, която искат да увенчае финала на драмата, вдъхновена от разказа „През чумавото“ на Йордан Йовков.
Режисьорът Иван Владимиров случайно намира песента и я използва още в първия вариант на монтажа. Обикновено в последвалите етапи много неща се променят, но този път още от първия момент всички от екипа са категорични, че това е финалът. Оттогава те пускат песента на много български фолклористи, но никой не може да каже кой е направил записа и къде да се търсят правата. В един момент ги връхлита притеснението, че ще трябва да се откажат от песента.
И точно тогава откриват най-важния човек – Ив Моро. Буквално дни преди да почине.
„Той вече беше много болен, когато чу за филма и научи, че екипът иска да използва един от неговите записи – разказва дъщеря му. – Беше много, много горд...“
Със сигурност Ив Моро щеше да е щастлив да види готовия филм, но животът не му даде този шанс. Пет месеца преди премиерата на „Чума“ идва финалът на неговата житейска песен, която се оказа толкова силно свързана с България. Той почина на 8 септември 2023 г.
Кратка биография
Ив Моро е роден в Квебек, Канада, а по-късно живее в Монреал. Той е признат е за един от най-изявените представители на българските народни танци и фолклор в Северна Америка.
Пътува до България почти всяка година между 1966 и 1986 г., за да изследва танца и да записва музика във всички региони на страната.
От 1972 г. до 1988 г. ръководи Les Gens de Mon Pays, базиран в Монреал любителски фолклорен ансамбъл, специализиран в български и френско-канадски фолклор, който прави голямо турне в Северна Америка и представя Канада на няколко международни фолклорни фестивала в САЩ, Франция, Гърция, Италия и България. Ив също е хореограф на няколко сценични сюити от български и френско-канадски материал за различни професионални и любителски изпълнителски групи в Северна Америка, Австралия и Нова Зеландия.
От 1975 до 1985 г. е координатор на специални проекти в Канадския съвет за народни изкуства и също така работи с Folklore Canada International – частна организация, която координира програми за културен обмен и продуцира няколко международни фолклорни фестивала в Канада. От 1986 г. до 2000 г. той е координатор на годишния фолклорен семинар на Heritage International на FCI в Лачин (Квебек) и Корнуол (Онтарио).
Ръководил е записи на българска народна музика на лейбълите Balkanton, Worldtone, XOPO, Gega и BMA и е изнасял доклади на различни конференции по етномузикология и фолклор в Америка, Азия и България.
Прочети още
От 1998 г. до 2001 г. Ив е в борда на директорите на Източноевропейския фолклорен център (EEFC), който организира годишните балкански музикални и танцови лагери в САЩ. През 2006 г. Ив става носител на Наградата на фестивала за народни танци на колежа „Сан Антонио“ (Тексас), а през 2007 г. – на наградата „Запазване на нашето наследство“, присъдена му от Националната фолклорна организация на САЩ (NFO), за цял живот работа и постижения в областта на народните танци и фолклорните изкуства.
Той също така е изнасял лекции и провеждал семинари в цяла Северна Америка, както и многократно в Белгия, Франция, Обединеното кралство, Италия, Швейцария, Германия, Австрия, Холандия, Швеция, Норвегия, Мексико, Бразилия, Израел, Япония, Словения, Унгария, Тайван, Хонконг, Тайланд, Сингапур, Нова Зеландия и Австралия.
