Всяка година на 3 март стотици българи изкачват 894 стъпала, за да стигнат до историческия връх Шипка и да се поклонят пред героизма на падналите за свободата на България при отбраната на Шипченския проход през август 1877 г.
Сраженията продължават три дни – от 9 до 11 август 1877 г. по стар стил или от 21 до 23 август 1877 г. по новия Григориански стил. Върхът символизира героизма, а най-впечатляващ е Паметникът на свободата, висок 31.5 м.
Не толкова известен е фактът, че решаваща заслуга за съществуването му такъв, какъвто го познаваме днес, е на майстор Пеньо Атанасов Колев, известен като Пеньо Бомбето.
Прочети още
Няколко месеца преди смъртта си през юни 1987 г. той разказва: „Три години паметник градих, да река, че три хиляди трудности прескочих, пак ще са малко.
На мен този занаят ми е в кръвта. Баща ми беше строител, от Кольо Фичето е учил. Аз от него, пък от мен колко младоци – не съм им правил сметка.
Навремето така правех: щом някой се завърти край строежа, инструменти ще му купя, ще му покажа как се държи мистрия, как се пуща отвес. Другото от него си зависи“.
Идеята за паметника датира от Учредителното народно събрание на 13 април 1879 г., но се дава ход едва през 1920 г., когато Дружеството на поборниците-опълченци се събират на конгрес и решават да се построи Паметникът на свободата с дарения от целия народ. Конкурсът е спечелен от архитект Атанас Донков и скулптора Александър Андреев, който по проект на Кирил Шиваров изпълнява фигурата на лъва.
Първият камък на монумента е положен на 24 август 1922 г.,
но същинското строителство започва чак през есента на 1926 г.
През първия етап на строежа главен майстор е Илия Пенев Мъглов от Дряновско, но след две години екипът му бързо се разбягва заради свирепите бури, рекордните студове на върха и липса на пари за строителните материали.
Пеньо Колев е роден през 1902 г. в село Дралфа. Завършва основно образование и едва 15-годишен започва да помага на баща си по строителни обекти. Така изучава занаята. По това време Пеньо Колев си купува бомбе. Той е първият мъж от Дралфа, който хвърля салтамарката, потурите и цървулите и се облича в градски облекла. Като си отишъл наесен в родното място и се отбил в кръчмата, всички изблещили очи, като го видели в този вид. И захванали: „Бомбето... Пеньо Бомбето“. Така тръгнал прякорът му и останал до края на живота му.
При отбиване на военната си служба трасира жп линията до Преслав. Около 20-годишен, той успява да се сдобие с документ за майстор-предприемач, с който може да ръководи строежи с обща стойност на строителните работи до 5 млн. лева.
Успешната му работа по моста на река Струма при село Студена, фабриката на строително дружество „Циклоп“ край Горнобанското шосе на София, катедралата и учителския институт в Шумен правят името му популярно и уважавано.
Затова и неслучайно през 1928 г. се обръщат към него със специална молба да довърши паметника на Шипка. По това време той е 26-годишен.
През април Пеньо Бомбето се качва на върха, за да огледа обекта. Придружават го няколко души от комитета за построяване на паметника, сред които и участник в боевете на Шипка.
„Гледам: паметникът само до костницата изкаран и отгоре една бетонна плоча, армирана с желязо. А пък горе един студ, един силен вятър. Викам си: „Пеньо, имало е защо да напуснат хората туй място“. И си мисля как да откажа, усуквам го, значи. Добре, ама касиерът на комитета Киров влезе в един окоп, целуна тревата и заплака. Той беше опълченец, с такава една хубава брада досред гърдите, ще е имал тогаз 75 години. Чудя се: „Бре, какво му стана на тоз човек?“
Отивам две-три крачки към него. А той се изправи, прегърна ме и каза:
– Майсторче, виждам, че си млад и че имат доверие в теб. Земи го – каза, – да го изкараш, като баща ти се моля! Да го видя, че тогаз да се отвори земята да ме прибере. В тоя окоп бях ранен, мойта и кръвта на другарите ми е текла по тая трева, заради България...
Сякаш мравучки ме полазиха. Рекох си: „Хората кръвта си тук са давали, пък аз да се плаша от вятъра. Не, ще го направя“, спомня си Пеньо Бомбето.
Началото е трудно
Първо трябва да се намерят строители каменоделци, което се оказва нелека задача. Първата група се отказва след прекарана една нощ на открито, разказва майсторът.
Останал сам, Пеньо не се отчайва. След десетина дни наема нови работници балканджии – 14 души от Габрово, които не се плашат от бурите и ветровете. Плаща им предварително и те му се отплащат с усърдна работа.
Първо подготвят пътища и пътеки, изкопават землянки, в които да живеят. За нуждите на строежа са закупени два чифта биволи със специални метални коли от Севлиево, с които започват да пренасят тежките камъни.
Пясъка го карали с каруци, а оттам до върха в сандъци, натоварени на 40 каракачански катъра. Цимента, желязото и дървения материал до върха пък ги прекарвали с волски коли и конски каруци.
Магарета и катъри прекарвали питейната вода с буренца по 25 литра, а волската каруца прекарва водата за строежа със 100-литрова бъчва.
„Времето тук се променяше много често. Веднъж от мълния имахме засегнат човек на скелето. Смъкнахме го, лежи като мъртвец, в земята го заравяхме и в устата му духахме, еле оживя“, разказва Бомбето.
Не липсват и куриози
Година след започването на строежа чертежите биват изядени от едно магаре, от чиято уста бива спасено само изображението на бронзовия лъв.
В друга ситуация пък мечка подгонва строителите, които успяват да се затворят в землянка и така се разминават само с уплаха, но едно от магаренцата, които носят питейната вода на върха, е убито.
Пеньо Бомбето и екипът му работят в продължение на три години на върха – от април до октомври. След Петковден строителите напускали строежа и с радост, и с тъга, тръгвали за вкъщи.
„Това бяха изключителни хора. Имаха музикални инструменти и ги носеха горе. Правехме си концерти, играехме хоро“, разказва Пеньо Колев на внучката си Стефка Кьосева.
Майсторът поставя последния камък на върха през 1930 г. Официално го откриват 4 години по-късно.
Паметникът на върха
894 стъпала водят до върха на Паметника на свободата на Шипка. Представлява голяма кула от доломит (безцветен минерал) с форма на пресечена пирамида, като каменна бойница на крепост. Висока е 31.5 метра, на върха има площадка, от която се открива панорама наоколо.
Бронзовият лъв пред паметника е отлят в Софийския военен арсенал по проект на скулптора Кирил Шиваров през 1929 г. Според първоначалния проект месинговият лъв трябвало да бъде поставен върху паметника. Направили груб макет на лъв с подръчни средства и го качили върху изградения вече паметник.
Така установили, че ако скулптурата бъде там горе, няма да се вижда добре. Затова лъвът е бил поставен над главния вход на паметника. Лъвът е с дължина 8 м и височина 4 м, с тегло около 12 тона. Сглобен е от 53 отделни парчета. В първоначалния проект лъвът трябвало да гледа на север, но румънското правителство остро протестирало, че „не може българският национален символ да гледа на север! Това намирисва на териториални претенции!“. Обръщат го на юг, но тогава реагирали Гърция и Турция. Накрая решили лъвът да гледа на изток, откъдето са дошли Освободителите.
От всяка страна на кулата са изписани местата на големите сражения – Шипка, Стара Загора, Шейново.
На приземния етаж на паметника стои голям мраморен саркофаг, в който се пазят част от костите на руските войници и българските опълченци.
Пеньо Бомбето разказва, че докато работели на върха, намирали наоколо кости, черепи, отломки от куршуми, гюлета, които ги събирали за костницата.
Над саркофага има още 4 етажа, на които са разположени някои копия на български бойни знамена и други реликви.
По време на 3-дневните боеве загубите на Шипченския отряд възлизат на 3,100 руски войници и офицери и 535 български опълченци, а загубите на противника — на повече от 8,200 души. Турците минават към отбрана, което е повратен момент във войната за свобода на България и предначертава бъдещия краен успех.
Откриването
На 26 август 1934 година паметникът е тържествено открит. На него присъстват цар Борис III и министър-председателят Кимон Георгиев.
На откриването архитект Атанас Донков и скулпторът Александър Андреев получават държавни отличия. Тук е и Пеньо Бомбето, сред многохилядната тълпа никой не споменава името му.
„Спомням си тогава върхът как почерня от хора – да имаше сто хиляди. Сред тях беше и баща ми, дошъл пеш от Дралфа до тук, да чуе хубави думи за сина си. Наоколо постове от военни, микрофони. На самия връх бяха големците, заедно с цар Борис III, а аз стоях настрана, сред множеството. Въпреки че бях поканен за тържеството, горе никой не ме повика. Имаше слово. Раздадоха се награди, и то на хора, които никога не бях виждал. Малко обидно ми стана, че за мен, простия строител, и за другарите ми никой не спомена поне една дума. От тоя ден нататък не отидох да видя паметника 30 години“, спомня си по-късно Пеньо Бомбето.
Без подобаваща разгласа, през 1973 г. Пеньо Колев получава „Народен орден на труда“ – бронзов, а през 1975-а – златна значка „Колю Фичето“. Години по-късно обаче се разчува из цялата страна за строителя на Шипка.
Пеньо Колев - Бомбето работи до последния си дъх. Малцина знаят, че той участва в строителството на Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ в София.
Умира на 85-годишна възраст на 9 юни 1987 година в град Попово.
Реч на министър-председателя Кимон Георгиев на откриването на паметника
„Освобождението на българския народ е най-величавият момент, най-крупното събитие в нашата история. То е апотеозът на сбъднатите най-съкровени въжделения, хранени с векове в българската душа. На това място преди 57 години българската съдба се беше спряла в колебание. По тия върхове руси и българи водиха трудни страшни боеве, от които зависеше изходът на освободителната война.
Старинната доблест на руското войнство се покри тук с нови лаври, а българското опълчение, родоначалникът на нашата храбра армия, извършиха своя легендарен подвиг. И пред удивените погледи на света тук възвися славата на българското оръжие възкръснала след пет векове. На Орлово гнездо блесна първият сияен лъч на българската свобода.
Шипка е героичният образ на българското възраждане. Тя събра в един епичен устрем мъжеството и духовните сили на българския народ. Но пътят до Шипка бе далечен път. По него е килията на Паисий, българската църква във „Фенер“, лобното място на Левски, на Ботев и черешовото топче, които символически отбелязват преходите на неудържимия възход на българския народ.
Народните будители и апостоли на революцията, борците за българската църква и борците за българската държава работиха всеки със средствата на своето време, но с еднаква любов и със същата надежда за българско освобождение.
Победоносната, освободителна война, водена от руските войски, начело с незабравимия благороден рицар, Цар-Освободителя, бляскаво увенча тоя поглед на българина към свобода и народно добруване. Тая война бе от страна на братския руски народ едно дело на великодушие, без друг пример в историята на народите.
Господа, но тая светла епоха от борби, на това велико дело за освобождение и на техните дейци и герои, народната признателност издигна тук, на това място, тоя величествен паметник.
Всеки паметник обаче е разрушим от времето. Неразрушим е само споменът, който живее в поколенията и ги вдъхновява към подвиг. Такъв невидим паметник трябва да издигнем и ние в душите си за великата епопея на освобождението, за безсмъртния подвиг на Шипка и да го предадем на нашите поколения.
С тия чувства на развълнувана почит, с които у всеки българин е свързана неделимо и почитта към братския руски народ и към руските герои и ветерани от Освободителната война, аз се прекланям дълбоко пред делото на нашето освобождение и от името на българския народ откривам тоя паметник и го предавам на грядущите поколения за назидание, вечна слава и признателност.
Да живее България! Ура!“
