сн. Канал 10
Михаел Бар-Зоар, Нисим Мишал*
Продължение от миналия брой
В онзи дъждовен петък Манор се вглъбява в четене на пресниманата реч. За него това не е проблем, защото руският е един от седемте езика, които ползва. Още докато чете, осъзнава огромното значение на речта на Хрушчов. Скача в колата си и отива в къщата на Бен Гурион.
- Трябва да прочетете това - заявява той на министър-председателя. Бен Гурион, който също знае руски, прочита речта.
На следващата сутрин, макар и да е Шабат (еврейски религиозен празник), той вика спешно Манор, за да сподели:
- Това е исторически документ, който доказва, че някой ден Русия ще стане демократична държава. Исер се запознава с речта на 15 април и веднага си дава сметка, че тя би могла да донесе голяма полза за Израел. Чрез нея Мосад ще може да обнови връзките си с ЦРУ, установени за първи път през 1947 г. През 1951 г. при посещението си в Съединените щати Бен Гурион е разговарял с генерал Уолтър Бедел Смит, с когото се е запознал в края на Втората световна война в Европа. Тогава Бедел Смит е директор на ЦРУ (но скоро ще бъде заменен от Алън Дълес, ветеран от УСС и брат на бъдещ държавен секретар). Бедел Смит се съгласява, макар и колебливо, да се установи ограничено сътрудничество между Мосад и ЦРУ. Основен елемент на това сътрудничество е информацията, която израелците получават при разговори с емигранти от Съветския съюз и страните от Източния блок. Много от емигрантите са инженери, техници и дори армейски офицери, служили в различни военни обекти в страните от Варшавския договор, и могат да предоставят подробна информация за капацитета на войските на Комунистическия блок. Израел редовно подава такава информация на ЦРУ и американците са впечатлени. ЦРУ назначава за връзка с израелското разузнаване легендарна фигура - Джеймс Джизъс Енгълтън, шефа на службата за контраразузнаване в управлението. Енгълтън посещава Израел и опознава началниците на тайните служби на страната. Американецът установява приятелски отношения с Манор и дори прекарва две-три нощи в малкия му двустаен апартамент в компанията на няколко бутилки уиски. Но този път Исер и Амос предлагат много повече от сведения, получени при разпити на емигранти. Те решават да предадат на американците речта на Хрушчов - не чрез човека на ЦРУ в Тел Авив, а със специален куриер, който Манор изпраща във Вашингтон до Изи Дорот - представител на Мосад в Съединените щати. На 17 април Енгълтън занася речта на Алън Дълес и още същия ден тя се появява на бюрото на президента Айзенхауер. Специалистите от американското разузнаване са изумени. Малките тайни служби на Израел са се добрали до нещо, което сложно изградените служби на Съединените щати, Великобритания и Франция не успяват да открият въпреки усилията си.
Висшият състав на ЦРУ се отнася скептично към документа, затова е наредено да му бъде направена експертиза. Специалистите единодушно заключват, че речта не е фалшификат. Това дава основание на ЦРУ да пристъпи към действие - документът се подхвърля на „Ню Йорк таймс", който на 5 юни 1956 г. го публикува на първата си страница. Появата му в публичното пространство предизвиква истинско сътресение в комунистическия свят и кара милиони да обърнат гръб на Съветския съюз. Някои историци смятат, че спонтанните бунтове срещу Съветите в Полша и Унгария през есента на 1956 г. до голяма степен се дължат на разкритията на Хрушчов.
Този успех на израелското разузнаване довежда до бърз напредък в отношенията между Мосад и техните американски колеги, а скромната брошура, която симпатичната Лусия показва на красивия Виктор, създава легендарен ореол на израелския Мосад. В това време във Варшава никой не подозира, че именно на Виктор Грайевски се дължи появата на речта на Хрушчов в Съединените щати.
През януари 1957 г. Виктор емигрира в Израел. За благодарност Амос Манор му осигурява работа в Източноевропейския отдел на Министерството на външните работи. Скоро след това Виктор започва работа като редактор и репортер на държавното радио „Гласът на Израел". Но не след дълго полякът се захваща и с трета професия. Наскоро след пристигането си в Израел той се запознава с неколцина съветски дипломати в един улпан - специално училище, където имигранти и чужденци учат иврит. Един от руските дипломати случайно среща Виктор из коридорите на външното министерство и е впечатлен от важния пост, заеман от този нов имигрант. Скоро след това „съвсем случайно" агент на КГБ заговаря Грайевски на улица в Тел Авив. Напомня му за неговото антинацистко и комунистическо минало в Полша и после му предлага да работи за КГБ в Израел. Грайевски обещава да помисли над предложението, след което веднага отива в дирекцията на Мосад, за да попита как да постъпи.
Хората на Мосад са въодушевени: „Чудесно! Приеми!" Идеята им е Грайевски да стане двоен агент и да подава на руснаците фалшива информация. Така Виктор започва нова и дълга кариера. Години наред снабдява руснаците с информация, скалъпена и внимателно обмислена от Мосад. Неговите свръзки с КГБ се срещат с него в горите около Йерусалим и Рамлех, в руски църкви и манастири в Яфа, Йерусалим и Тибериас, при „случайни" срещи в многолюдни ресторанти и на дипломатически приеми. За всичките четиринайсет години, в които Грайевски е двоен агент, руснаците нито веднъж не се усъмняват в него и не подозират, че той използва тях, а не те него. Хвалят го неведнъж за отличните материали, с които ги снабдява, в централата на КГБ в Москва се носи слух, че Съветският съюз има дълбоко законспириран агент в управленските кръгове на Израел. През всичките тези години руснаците вярват на Грайевски и не поставят под съмнение верността на неговите сведения с едно-единствено изключение, когато през 1967 г. пренебрегват думите му и не приемат заключенията му.
По ирония на съдбата това е единственият път, когато той им предоставя абсолютно точна информация. В „периода на очакване" през 1967 г., преди да избухне Шестдневната война, египетският президент Гамал Абдел Насър, погрешно убеден, че Израел възнамерява да нападне Сирия през май, струпва войски в Синай, изгонва мироопазващите сили на ООН, затваря протоците на Червено море за израелски кораби и заплашва да унищожи Израел. А Израел всъщност няма намерение да напада Сирия и се стреми да предотврати надвисналата война с Египет. Тогавашният министър-председател Ешкол иска Мосад да уведоми Съветите, че ако Египет не престане с агресивните си мерки, Израел ще бъде принуден да воюва. Ешкол се надява, че Съветският съюз, който има огромно влияние в Египет, ще може да спре Насър. Грайевски предава на КГБ документ, в който подробно са изложени истинските намерения на Израел. Но СССР прави погрешна преценка на ситуацията: Москва пренебрегва доклада на Грайевски и подкрепя войнствените настроения на Насър. В резултат Израел предприема изпреварващо нападение, разгромява войските на Египет, Сирия и Йордания и завзема голяма част от териториите им. Съветският съюз също претърпява загуби от тази война: неговите оръжия се оказват неефективни, страната не успява да спази обещанията си и да окаже подкрепа на търпящите поражение свои съюзници. Независимо от това през същата тази година продължителната афера на Грайевски с КГБ достига своя връх. Неговата свръзка го вика на среща в гора някъде в Централен Израел. Агентът на КГБ тържествено го уведомява, че Съветският съюз иска да му благодари за преданата служба и е взето решение да бъде награден с най-високото отличие - орден „Ленин"! Руснакът се извинява, че не може да закачи ордена на ревера на Грайевски в Израел, но го уверява, че отличието се пази в Москва и ще му бъде връчено, когато и да отиде там. Грайевски решава да си остане в Израел. Виктор се оттегля от шпионската игра през 1971 г. Но не е забравен. През 2007 г. е поканен в дирекцията на „Шабак", където е приветстван от редица настоящи и бивши началници на „Шабак" и Мосад, както и от много свои приятели, колеги и роднини. Тогавашният директор на „Шабак" Ювал Дискин му връчва награда за отлична служба. Така Грайевски става единственият таен агент, награждаван два пъти - веднъж от собствената си страна, на която служи предано през целия си живот, и още веднъж от врагове на родината му, които е подвеждал с фалшива информация въпреки риска. Един репортер го нарича „мъжът, който постави началото на края на Съветската империя", но Грайевски не се възприема така. „Аз не съм герой и не съм правил история - казва той. - Човекът с принос към историята е Хрушчов. Аз просто се срещнах с историята за няколко часа и после пътищата ни се разделиха."
Виктор Грайевски умира през октомври 2007 г. на 81-годишна възраст. А някъде в Кремъл, в малка кутийка, подплатена с червено кадифе, медалът с гравиран върху него профил на Владимир Илич Ленин може би все още го чака.
*Откъсът е от книгата им „Мосад - най-великите мисии".
