Близо до границата между Оклахома и Канзас, град Пичър е един от последните миньорски градове, превърнал се в особен център за минната индустрия. През 1913 г. съществува сериозна нужда от цинк и олово, а добрата новина е, че изследователи откриват доста богата руда и на двата елемента в Северозападната част на Оклахома.
Това мотивира огромна част от населението да построи Пичър за една вечер и бързо да започне да го разраства.
Името е в чест на О. С. Пичър – собственик на оловна компания, който ръководи всички мини в региона. Миньорите започват мащабна работа и за една година
продукцията успява да задоволи всички нужди
Градът е признат през 1918 г. и продължава да се разраства, като най-големият пик от хора е отчетен през 1926 г. Пичър има популация от близо 14 хиляди души, пише chr.bg.
Тези впечатляващи региони са известни с начало и край, най-често настъпващ след изчерпването на рудата. Мините затварят, работниците се местят и построеното остава завинаги.
През 1980 г. в официално преброяване се оказва, че живеят едва 2,000 души и повечето са принудени да се справят със
сериозно токсично замърсяване
Тъй като никой не е подозирал за щетите, именно от този период започват да се наблюдават и ефектите от оловно натравяне.
Обречените нямат какво да направят и Агенцията за защитата е принудена да изкупи домовете на онези, които са склонни да продават. През 1983 г. има достатъчно мераклии, които искат да напуснат. Логично е, че след като торнадо удря града през 2008 г. населението вече е сведено до абсолютната нула. Пичър е известен като официален призрачен град и привлича само туристи.
Освен това, градът е признат за един от най-мръсните на територията на САЩ.
Очаквано е, че когато този град се намира в границата на три щата, никой не иска да поеме много отговорност. През 1913 г.
има няколко работещи мини
и благодарение на Хари Кроуфиш, САЩ откриват една от най-големите си мини в историята. Индустрията започва да се разраства максимално бързо и в един момент се оказва, че всички искат да работят в мината. Трудът се заплаща, а освен 14-те хиляди миньори, още 4 хиляди души идват, за да обслужват миньорите, да зареждат магазините, да държат кръчми и барове, както и да печелят.
Онези, които не могат да си закупят къщи – логично е, че са доста скъпи, пътуват близо 50 километра от Картидж, Мисури, за да могат да работят. Налага се дори построяването на влакова композиция, която освен превоз на хора, позволява и превоз на метали. За период от 30 години – 1917 – 1947 г. Пичър успява да изкара повече от 20 милиарда долара и около 50% от продукцията
отива за нуждите на Първата световна война
Никой не очаква тази лудост да има край, напротив, всички смятат, че удоволствието наистина ще бъде вечно.
В края на 30-те години ще открием, че започва и залезът на града, тъй като рудите вървят към изчерпване. С повече усилия миньорите поддържат индустрията до 1967 г. и накрая са принудени да затворят, тъй като няма какво повече да добиват. За съжаление става ясно и още нещо – наследството ще бъде токсично замърсяване в природата, способно да убие човек.
Избиването на дивата природа
Затварянето на мините означава, че повечето техника е официално взета, докато друга спира да работи напълно и позволява наводняване на мините и пълненето с вода. Срещата на остатъците от цинка и оловото, смесени с подпочвените води, замърсяват и избиват дивата природа, превръщат близките водоеми в отрова и методично започват заличаването на останалите жители. Пичър ще убива последните жители на града си в продължение на години, но тъй като никой не допуска, че това може да е проблемът, те остават да живеят там.
Много от хората страдат и по време на цялата индустриализация на града.
Замърсяването е част от всекидневния живот. Семействата ходят на пикник и почиват в близост до тях, децата карат колела и се спускат по планини от изхвърлена земна маса, богата на тежки метали. Някои деца дори слагат парченца метал в своите пясъчници.
Косите ни ставаха оранжеви от водата
Хора като Карън Харви разказват, че когато отивали да се къпят в близките потоци, косите им ставали оранжеви и често не можели да се изкъпят и да се върнат към нормалния цвят. Учителите забелязват, че повечето студенти се провалят на някои от нормалните изпити и изостават значително сред всички останали американски деца. Причината зад тези трудности е елементарна – оловото в кръвта забавя мозъчните реакции, заедно с много други ефекти. Този факт ще се наблюдава и изследва през 90-те години. Изследването на професионалистите показва, че децата страдат най-много и имат забавени реакции, увредена нервна система, забавен растеж и развитие, проблеми с ученето и поведението, губят слух и възможност да говорят напълно нормално.
С установяването на тези проблеми повечето агенции се опитват отчаяно да изчистят града, локацията не е лоша и при по-добри условия е напълно възможно да се появят по-добри възможности. Всеки експерт е принуден да се откаже и да си тръгне разочарован, тъй като целият град е построен върху стотиците коридори на мините, някои дори се свързват. Домове пропадат и в резултат на по-сериозните подпочвени води. Повечето хора бързат да избягат на изток, но други нямат тази възможност.
Торнадо изтрива града от лицето на Щатите
През 2000 г. се оказва, че живеят едва 1,640 души. Популацията продължава да се свива и някъде през 2008 г. идва торнадото, което слага край на отчаяните опити. Шест души умират и голяма група от домовете и бизнесите са пострадали. Все повече жители напускат, тъй като държавата обявява техните домове за опасни. На 1 септември 2009 г. Оклахома официално премахва статуса на Пичър и не го признава за град. До 2010 г. популацията е вече от 20 души. Последният бизнес затваря през 2015 г. Той е бил собственост на Гари Линдерман – фармацевт, който работел за шепа хора.
Той остава и последният човек в града. Причината за затварянето е, че Гари просто умира, а по това време вече няма клиенти.
Днес Пичър се е превърнал в блед спомен, прозорците на къщите са заковани, поставени са табели да не се влиза и все още могат да се открият токсични отпадъци, които стоят на открито. Градът не може да се превърне в туристическа атракция, поради простата причина, че продължава да е доста опасен и за посетители.
