САЩ твърдят, че са се справили с расизма. Поне така смятат тези, от които зависи това. Така ли е обаче? Неудобният разговор, познат като „The Talk“, все още се води – от родители към деца. Деца, на които им предстои да се изправят пред расизма – те са основно чернокожи, латиноси, а понякога и хора, които не се вписват в общоприетия образ на „типичния“ американец Президентът Байдън се закани, че ще изкорени расизма още от първите си дни като президент. Резултатите за момента обаче все още не са видими, а са единствено подплатени с три подписани указа, които трябва да ограничат расизма.
Подготовка от ранно детство
„Не бива да влизате в конфликт с полицаите. А ако нещо се случи и ви наредят да стоите с вдигнати ръце, дръжте се спокойно и любезно. Иначе ви грозят насилие и дори смърт.“ Такива родителски съвети съпътстват израстването на чернокожите деца в САЩ, пише DW.com. Там започват да ги подготвят за сблъсъка с расизма в обществото от най-ранно детство. За тези „уроци“ по поведение в САЩ си имат и специално понятие – „The Talk“ – т.е. разговорът. „На чернокожите хора в тази страна им се обяснява, че трябва да са поне два или три пъти по-добри от останалите, ако искат да постигнат нещо в живота си. Нас винаги ни държат под око“, споделя Арик Луис, 30-годишен телевизионен и видеомонтажист, който живее в Лонг Бийч, Калифорния.
Той добре си спомня как родителите му отрано започнали да му говорят за расизма. Те му обяснили, че чернокожите хора в Америка
нямат същите шансове като белите
„Винаги живеем със съзнанието, че гледат на нас като на „по-различни". Това е бреме, което се научаваме да носим цял живот“, казва Арик. Официалните статистики сочат, че чернокожите са мнозинство сред хората, починали в резултат на полицейско насилие. Затова и „разговорът“ се е превърнал във всекидневие за тях. По съвсем различен начин стоят нещата сред бялото население. „Обикновено белите не говорят с децата си за расизъм“, казва Джелани Мемори от Портланд, „докато за черните родители това е от съществено значение, тъй като децата им неизбежно ще се сблъскат с него в някакъв момент. Затова чернокожите деца твърде бързо осъзнават своя статус в обществото.“
Подготовка за живота с расизъм
Мемори, който е баща на пет деца, дори е написал книга по темата: „Детска книга за расизма“. Изданието е подходящо за деца над 5-годишна възраст. Авторът съветва и родителите: „Бъдете честни и наричайте нещата с истинските им имена, създайте контекст за децата. Те бързо ще зададат правилните въпроси“. Арик Луис също има дете – тригодишна дъщеря. Той вече разговаря с нея за несправедливостта и казва, че навярно скоро ще отвори дума за расизма и полицията. „За съжаление тези разговори ще й откраднат част от детството. Но съм длъжен да я подготвя за света и за онова, което очаква хора като нас“, казва той с горчивина. Афроамериканците от години се оплакват, че са третирани несправедливо от страна на правоприлагащите органи. Те твърдят включително и това, че полицията подхожда към тях с расово обусловено профилиране - така се нарича практиката да спираш на улицата някого за проверка на основание на
цвета на кожата му, етноса му
религията или пола. Чернокожите представляват около 13% от населението на САЩ, но те са около 60% от всичките лишени от свобода в страната. Сред убийствата, извършени от полицията, също има повече чернокожи, отколкото бели. Анализ на Washington Post пост посочва, че чернокожите представляват 26% от хората, убити от полицията, което е двойно по-голям процент спрямо числеността на афроамериканското население в САЩ. Роналд Дейвис, който е бивш началник отдел в Министерството на правосъдието и бивш полицай, казва, че при толкова много чернокожи, убити от правоприлагащите органи, може и да не става дума просто за съвпадение. „Не мога да помогна, но се чудя дали тези убийства, независимо от това дали са били законни или не, всъщност не са проява на нещо друго - на предубеждение, на страх от тъмнокожите, на расизъм или на комбинация от всичко изброено“ каза той в изявление, предшествало изслушването му пред Конгреса през септември.
Символът Джим Кроу
През 1836 г. се ражда Джим Кроу - карикатура на афроамериканец. Творбата е на бял мъж - комика Томас Дартмът Райс, който обикаля Съединените щати с почернено с вакса лице, за да забавлява американците, пише БНТ.
Джим Кроу се превръща в символ на един от най-мрачните периоди в междурасовите отношения в САЩ. През 1865 г. 4 милиона американци - роби, само защото са родени с черна кожа, вече са свалили оковите. Но само 10 години по-късно обещанието за свобода след Гражданската война е безследно изчезнало, на негово място се появява цяла система от закони, чиято цел е една - да пречи на афроамериканците да упражняват новопридобитите си права. Тази ера става известна като ерата на Джим Кроу - американската версия на апартейда.
„Дядова клауза“ и тест за грамотност
През 1877 г. президентът Ръдърфорд Хейс изпълнява обещанието си да спре федералната намеса в Юга, демократите там се връщат на власт и бързо въвеждат серия от закони, които разделят афроамериканци от бели в почти всеки аспект от живота. През 1896-а Върховният съд постановява, че афроамериканците са отделени, но равни с белите, и така се отваря кутията на Пандора за серия от абсурдни регулации, които създават нов вид робство. Отделни училища, отделни заведения, навсякъде се виждат знаци с надписи „бели“ и „цветнокожи“, смесените бракове са забранени, когато се качи бял в автобус, афроамериканецът е длъжен да отстъпи с една седалка назад. За „цветнокож“ е смятан всеки, който има 1/8 афроамерикански гени, за гласуване се прилагат такси или тестове за грамотност, в някои щати дори се въвежда така наречената дядова клауза - имаш право да гласуваш само ако четири поколения от предците ти са гласували. Така се оказва, че тестът за грамотност не важи за белите американци. Примерите за сегрегацията са много, а битката срещу нея продължава десетилетия, съпътствана с кръв, насилие и брутални отношения между човешки същества.
Сцени като преди 50-ина години
Отново половин век назад - сцените са същите - 1968-ма Мартин Лутър Кинг Джуниър е убит. В Балтимор, Вашингтон, Канзас - гневът се е трупал с години. Сегрегацията, дискриминацията на работното място, полицейската бруталност и беднотията са реалността в американските гета и те заглушават следвоенната реторика за национален консенсус и прогрес.
В 125 града избухват бунтове, Националната гвардия също се намесва. Във Вашингтон, Чикаго, Балтимор се намесват и десетки хиляди войници. Жертвите на бунтовете тогава са 39, 2600 са ранени и 21 000 арестувани.
Битка за права през XX век
Битката за права започва в началото на XX век. 50 години са нужни за първия голям пробив - през 1951-ва афроамериканецът Оливър Браун съди властите, защото дъщеря му трябва да пътува на далечно разстояние, за да посещава училище за цветнокожи, а училище за бели има само на няколко пресечки. През 1954 г. Върховният съд обединява няколко подобни дела и слага край на сегрегацията в училищата. Следва бойкотът на автобусите в Монтгомъри, създаването на Бирмингамското движение в Алабама, през 1960 година Руби Бриджис става първото чернокожо дете, което прекрачва прага на училище за бели. Това става в Ню Орлиънс, тя е ескортирана от федерални власти, а по пътя й е освирквана от родители на други деца.
Следва маршът към Вашингтон, където Мартин Лутър Кинг Джуниър произнася историческата си реч: „Имам една мечта, че моите четири деца един ден ще живеят в страна, където няма да бъдат преценявани според цвета на кожата им, а според техния характер. Имам една мечта днес“. Системата Джим Кроу е отменена със закона за гражданските права от 1964 г. и закона за правото на гласуване от 1965-а.
Смъртта на Джордж Флойд
Повече от половин век по-късно - 25 май - Минеаполис - ъгълът на 38-ма улица и авеню Чикаго - полицаи пристигат по сигнал за покупка на цигари с 20-доларова фалшива банкнота от 46-годишния Джордж Флойд - охранител в ресторант. Минувачи снимат със смартфоните си - не става ясно как точно се стига до схватката между Флойд и четирима полицаи, но ясно е запечатано как той лежи на земята, затиснат с коляно на врата - 8 минути и 46 секунди, изпаднал в безсъзнание. Джордж Флойд умира в линейка от инфаркт. Смъртта му пали искрата на протестите, а Америка отново е в гърч от симптомите на хроничното заболяване - расизма. „Няма такова нещо като мирен протест, протестът може да не е с насилие, но не може да е мирен. Тези протести трябва да накарат хората да се замислят за прецаканата система, която са създали“, заяви един демонстрант. „Отказваме да приемем това, няма да спрем, докато не видим промяна, протестираме мирно и ще продължим, никой тук не граби, никой не нарушава закона, ние сме демонстранти, научете се да различавате нещата“, каза протестираща жена. „Не мога да ви опиша колко пъти е имало расистко отношение към мен. Първият път бях 7-годишен, дори не разбирах какво се случва, вторият път бях 12-годишен, после на 13 и на 14, а като 15-годишен цевта на оръжието вече беше опряно в гърдите. Но най-лошият случай е Тамир Райс - 12-годишно дете, което си играеше с пистолет-играчка и те го застреляха. Това трябва да спре, наистина трябва да спре“, добави друг мъж. „Вярвам, че без съмнение тези протести ще донесат промяна, защото няма да спрат, докато това не се случи. Виждам море от хора. Това не са само афроамериканци, не са леви, това е Америка, която е гневна, защото беше извършена една несправедливост - белите го виждат, мексиканците го виждат, китайците го виждат, няма значение какъв си - всички виждат несправедливостта“, сподели още един американец. Не всички демонстранти са като тези, които проговориха. Хаосът и насилието завладява улиците на Америка, опожарени сгради и автомобили, разграбени магазини, полицейски автомобили брутално се врязват в групи демонстранти, Националната гвардия излиза по улиците, полицията използва сълзотворен газ и гумени куршуми.