Здравко Душков

Човек усеща обичта към Родината си, към Отечеството си, когато отиде в странство, на състезание, на екскурзия, на гурбет, да се срещне с близките си, които са емигрирали... И чувството е различно. Не съм усетил трепета на шампионите, когато стъпят на олимпийската стълбичка и се изпълнява „Мила Родино" в тяхна чест като шампиони, но  съм се гордял и винаги ще се гордея с успехите им. Ходил съм на екскурзия в чужбина, виждал съм колко са уредени някои държави, но не съм изпитвал желание да живея там, защото за мен няма по-хубав трепет от преживяването да се завърнеш у  дома. В твоя дом, където е твоята крепост. Но тук ще стане въпрос не за това, а за Родината, за хората, които са я напуснали, а душите им са още тук с огромни отворени сърца, туптящи с пулса й. Посетих Америка (Вашингтон, Калифорния, Лос Анджелис, Ориндж каунти и Сан Диего) по друг повод и почувствах колко безкрайно много обичат Родината си - нейните обичаи и традиции, българите, които са в чужбина по принуда да търсят препитание и по-хубаво бъдеще за децата си. Това, а и едно писмо от септември 2016 г. (на страницата ми във фейсбук) на Бойка Попова, моя бивша ученичка от Математическата гимназия в Разград, ми даде повод да напиша преживяното, преди и след посещението ми в САЩ през май 2017 г. Бойка отдавна е във Вашингтон и от патриотични чувства се е посветила с приятеля си Бойко Антонов и с дъщеря си Деница в организираното от тях училище за български език и култура „Христо Ботев". Освен физкултура й преподавах и изобразително изкуство, а в писмото ми изказва благодарност, че наученото в часовете ми, отношението ми като педагог към учениците й помага в настоящата й работа. Спомних си колко бе борбена и находчива, жадна за знания, a това й помагаше в училище. Желанието, с което осъществява благородни инициативи, стремежът й да развие създаденото от нея и от приятеля й българско училище, да се възпитават децата в него в обич към Родината България с българския език и култура, е обладал цялата й жизнена енергия и тази цел е номер едно в живота й. За това работи денонощно и няма как човек да не й се възхищава. В професионален аспект е деловодителка в американска клиника, след работа, чрез организирана от нея фирма за почистване, работи до късна доба (в което лично се уверих) и по-голяма част от средствата си безвъзмездно влага за съществуването на българското училище. А това е голямата й мечта в живота. Усмивката е винаги на лицето й и е заразителна. Просто няма как да й устоиш и да не й окажеш съдействие.  Помоли да помогна да се осъществи проект за сътрудничество на нейното училище с българско в Разград, а това пък да помогне децата от двете училища по-добре да усвоят българския и английския език. Описа ми целите и мечтите си и нямаше как да не се съглася. Познавайки много добре работата в ОУ „Васил Левски" като бивш учител там, инициативността на директорката Диана Първанова и професионализма и всеотдайността  на учителите, съдействах сътрудничеството да е именно с това училище. Предложих да осъществим по случай 180-годишнината на Апостола на Свободата Васил Левски състезание „Левски скок" за всички възрасти от 1 до 7 клас.  Това  се прие с такъв ентусиазъм, че трудно може да се опише. В проявата на 14 май (край Вашингтон) се включиха над 50 участници - деца, родители. Незабравими спомени остави лагерният огън вечерта, печеното агне по български, многото писма и подаръци от децата на ОУ „Васил Левски"-Разград, които осъществиха контакти с децата от училището за български език и култура „Хр. Ботев" във Вашингтон. Моите домакини Бойка и Бойко ми отделиха от времето си, за да се запозная със забележителностите на Вашингтон: Капитолия, Белия дом, Националната библиотека, Художествената галерия, музеите на индианците и на космонавтиката. Така усетих живота във Вашингтон, но и този в тяхното училище с неговите ученици и родителите им. Бях изпратен като скъп гост.