Това е разказ за една от най-интересните машини, създавани някога. За съжаление обаче историята на антарктическия снежен круизър не завършва с щастлив край. Всичко започва в края на 30-те години, когато САЩ се готвят да изпратят поредна мисия в опит да бъде достигнат Южният полюс, като се мине през непроучени дотогава територии, пише dizzyriders.bg. Преди това полюсът е достигнат само два пъти – през 1911 от норвежеца Руал Амундсен и неговия екип, както и от британеца Робърт Скот в началото на 1912 г. Скот и

 хората му загиват на връщане

от полюса. За разлика от предишните опити обаче, американците се готвят да достигнат полюса не пеша, с кучешки впрягове или на ски, а с гигантски 17-метров камион, в който е разположена топла и уютна научна лаборатория. Чудовището тежи 37 тона, широко е 6 метра и разполага дори със собствен самолет на покрива.

Това е доста по-различен подход от този на Амундсен и Скот, които разчитат на кучешки впрягове и си правят лагери с провизии по пътя. Експедицията е официално подкрепена от американската държава и президента Рузвелт, като целта е не само достигане до полюса, но и изграждането на

две американски бази в Антарктида

Екипът включва 125 души, които пристигат с два кораба, носещи със себе си два малки танка, два трактора и три самолета. Но да се върнем към епичния круизър, станал по-късно известен като „пингвина“. Създаден от нулата за едва няколко месеца, той трябва да се справи с температури, падащи под -80 градуса по Целзий, с ветрове, надхвърлящи 250 км/ч, и с пълната липса на пътища на Белия континент. Арктическият круизър е проектиран от Илинойския технически институт в Чикаго. За бруталните условия в Антарктида, където пътища няма, инженерите го оборудват с гигантски гуми с диаметър 3 метра (120 инча). За местата, където дори те не могат да се справят, е монтирано хидравлично окачване, което позволява на машината да се плъзга като шейна, за да прескача зейналите в леда ями с широчина до 4,5 метра. За да може да пътува

без необходимост от презареждане

 

в продължение на месеци, гигантът е оборудван с футуристично за времето си дизелово-електрическо хибридно задвижване. Вместо да задвижват круизъра директно, дизеловите мотори само осигуряват енергия за електромотори във всяко от колелата. Тази технология е избрана, за да се избегнат сложни валове и скоростни кутии, ремонтът на които би бил много труден при температури под -60 градуса по Целзий. Средният разход на гориво е от порядъка на 118 л/100 км, като резервоарите побират 9500 литра нафта, достатъчна за около 8000 км. На борда има и около 3800 литра керосин за самолета.

Дизеловите двигатели са два 6-цилиндрови, редови, атмосферни, с работен обем 11 литра всеки. Мощността им е 150 к.с. при 1800 об/мин. Охлаждащата система е така проектирана, че да осигурява топлина в интериора, а при нужда да загрява и пневматичната система на колелата. Всъщност това е

 едно от нещата, които работят безотказно

 

и учените на борда съобщават, че в интериора е топло и приятно, дори при екстремни външни температури. На борда има място за гориво и провизии за цяла година. Благодарение на самолета на покрива, ще бъдат възможни аероснимки на района, което допълнително трябва да улесни научната мисия. На хартия всичко това звучи страхотно, но какво се случва на практика? Круизърът е готов на 24 октомври 1939г. – буквално седмици преди потеглянето на корабите към Антарктика. Това означава, че сложната машина трябвало да потегли, без да е минала дори един километър тестове в тежки условия и без да се е сблъскала с дори една снежинка.

Решават да използват 1600-те километра от Чикаго до Бостън, където чакат корабите, за да направят тестове на поведението на круизъра по обществени пътища. И тук проблемите започват да излизат наяве. Само след няколко дни круизърът закъсва в канавка край пътя, защото губи сцепление поради дъжда. Екипът не успява да го изкара от калта в продължение на три дни, което е доста нелеп инцидент за машина, създадена да преодолее няколко хиляди километра в най-сложните метеорологични и пътни условия на планетата.

 Новият проблем - скоростта

При първия тест екипът осъзнава и друг проблем. Вместо обещаната максимална скорост от близо 50 км/ч, антарктическият круизър се движи с почти пешеходно темпо. Причината е, че всеки от четирите електромотора в главините има по едва 75 к.с. При обща маса от 37 тона, това прави жалките 8 к.с./тон за всъдеход, който ще трябва да се справя с планините на Белия континент. Когато най-накрая машината стига в Бостън три седмици след потеглянето си от Чикаго (междувременно прякорът „пингвина“ е заменен с „костенурката“), предизвиква най-голямото задръстване в Щатите – близо 70 хил. коли го чакат да се изнесе от пътя.

Тези предупредителни сигнали не могат да спрат вече задвижилия се проект, още повече, че пресата и обществеността са много развълнувани и сигурни в успеха. И така корабите потеглят от Бостън на15 ноември 1939 г. Когато пристига в Антарктида през януари 1940-а, бързо става ясно, че разработената през лятото в Америка машина няма никакъв шанс в бруталните снегове и температури по пътя си към Южния полюс. Мощността е твърде малка за сериозен офроуд, но най-големият проблем са гумите – разработени да поемат неравностите и да са практически неразрушими, в същото време те са толкова гладки, че са напълно неподходящи за сняг.

Обреченият опит

 

Екипът няма особено голям избор от решения на място. Опитват да сложат вериги, освен това сдвояват гумите, като използват резервните, но в крайна сметка установяват, че разпределението на масите обрича всеки опит за решаване на проблема на провал. По емпиричен път достигат до заключението, че най-добро сцепление круизърът има, когато се движи на заден ход. Така той успява да измине близо 150 км на заден ход, като обикаля около базата и в района. Само че движението на заден ход е пълно безумие, ако смяташ да пътуваш до Южния полюс - на стотици километри. Освен това на заден ход и без това ниската максимална скорост е допълнително ограничена. В крайна сметка се предават и паркират круизъра, за да служи единствено като стационарна лаборатория. Той и до днес си седи изоставен в Антарктида. Веднъж е изкопан изпод седем метра сняг през 1958 г., но оттогава никой не е напълно сигурен къде е машината и под колко метра сняг, тъй като антарктическият лед е в постоянно движение. Според някои машината отдавна е погребана на морското дъно, докато други смятат, че тя все още може да бъде намерена, стига някой да реши, че си струва да я търси под тонове сняг.