Паметният знак, който вече го няма
Венета Николова
Тя е там повече от век. Стърчи самотна на фона на прозрачните язовирни води. Зиме я брулят ветрове и снежни виелици, а лед сковава нозете й. Лете жарко слънце безмилостно напича столетните й зидове, изтърбушения покрив и зеещите в нищото прозорци и врати. Далеч от хорската суета и забързания ход на времето, потопената църква на язовир „Жребчево" тъне в самота и забрава като безмълвен свидетел на изгубената вяра и надежда.
Някога, преди водите да погълнат село Запалня и още две околни населени места, храмът бил в центъра на живота в долината, а кристалният звън на камбаната му се носел над стелещите се като ароматни килими насаждения с маслодайна роза в подножието на Средна гора.
По време на турското робство Запалня се славело със своите 120 гюлеви казана за розово масло. Оттук минавал пътят от Казанлък за Одрин, а край него имало и няколко хана. Според османски документ от 1472 г. Запалня е съществувало още преди ХIII век, но с друго име. Днес обаче от някогашните и оживени улички, огласяни от детски смях, майсторски чукове и конски копита, не е останала и следа.
Изглежда над някогашното подбалканско селце, изгубено сред ароматната Розова долина, тегне прокоба още от основаването му през ХV в. При неочаквано прииждане на р. Тунджа то било пометено от водата, а голяма част от жителите му загинали. Оцелелите след потопа основали ново село и го нарекли Азаплу (в превод от турски - мъка, страдание), а впоследствие названието се побългарило в Запалня. Тежък живот имали запалци в онези далечни времена, а прехраната си изкарвали с изнурителен труд. Земята обаче била благосклонна, дарявайки ги с богати реколти.
При социализма това бил районът с най-много розови насаждения в България. Запалня си имало училище, читалище с хор и... църква за чудо и приказ. „В спомените ми тя изглеждаше като великолепен, богато украсен замък, като една приказка! Това беше най-голямата сграда в околията. Баба ми често ме водеше там и като прекрачех прага, изпитвах възхищение от тази пищна, невиждана красота! - спомня си 59-годишният Митко Денчев. „Св. Иван Рилски" - така се казвала църквата на Запалня. Днес от нея са останали само зидовете, носещи се като призрачен кораб по водите на яз. „Жребчево". През 60-те години от София в Запалня пристига официална заповед за изселване заради предстоящото строителство на язовир. По това време Митко бил на 7 годинки. „Дадоха ни по-малко от година. За това време трябваше да се изселим и каквото можем да вземем със себе си. Хората посрещнаха заповедта много тревожно. Разрешиха им да си съборят къщите, така че после да използват тухлите, керемидите, гредите и пр. за строежа на новите им жилища. Много от нашите се преселиха в градовете Твърдица и Казанлък и в близките села. ТКЗС-то и горското стопанство предоставиха автомобилите си, за да си извозят строителните материали. Държавата все пак ни обезщети, макар сумите, които ни изплати, да не бяха много големи."
Хората разрушили къщите, училището, в което Митко изкарал първи клас, читалището, сградата на ТКЗС-то, натоварили покъщнината, впрегнали добитъка за път и си тръгнали. Но на църквата не посегнали. „Никой не посмя да разруши храма за материали. Хората тук бяха набожни, всяка неделя ходеха в църквата да се молят" - спомня си Митко.
В ранната пролет на 1965-а, две години след изселването, мътни потоци плъзват сред останките от Запалня. На възвишението над селото, там, където днес откриваме изоставеното гробище, се е събрала група хора. Запалци се сбогуват с родното си място. Митко Денчев разказва: „Хората гледаха от хълма над селото и плачеха, докато наблюдаваха потопа. И казваха: „Виж, тук беше нашата къща, тук беше нашата нива, сега няма нищо. Водата го заля. Всичко свърши!"
Оцеляла и до днес, вече половин век самотният силует на църквата се носи като призрачен кораб сред смълчаните води на „Жребчево". Напролет водите прииждат, потапяйки я наполовина, а лятно време вълнички радостно се плискат в нозете й. Напук на природните стихии и забравата стените й стоят все така гордо изправени, сякаш устремени към небето. Казват, че са били иззидани от тревненски майстори. Ако се вгледаш внимателно в тях, ще видиш полепнали мидички и речни камъчета. Наблизо са разпръснати няколко каменни кръста. Това е старото селско гробище. На това място е имало паметна плоча за мъртвото село със следния текст „Село Запалня, заселено XV в., изселено 1962 г.". Но днес плочата вече я няма.
Трите заличени села обаче са още живи в паметта на техните потомци. Всяка година хората от околностите се събират в деня на свети Иван Рилски, за да отдадат почит на техните предци и на някогашната си църква. А иначе „Жребчево" е рай за любителите на дивото къмпингуване, както и за художници и фотографи, които често се отбиват тук в търсене на най-добрата светлина за снимки и рисунки.
Само руините на църквата още тънат в тишина, нарушавана от плисъка на вълните, играта на вятъра, промушващ се със свистене през изтърбушените й прозорци.
