Много българи, които са емигрирали в САЩ и не само, през годините са предпочитали да се завърнат в Родината си, когато наближи краят на живота им.
Това е така, защото, както е известно, българите са доста затворена и капсулирана общност извън страната и обикновено родовите връзки не се разкъсват, дори и на такива големи разстояния. И когато представителите на така наречената стара емиграция достигнат до една достолепна възраст, те вече имат желание да оставят костите си на родна земя.
За подобен случай разказва Георги Иванов в своя пътен дневник, който беше издаден в книга. Става дума за внука на бай Руси Брезоев – българин от Русе, заминал за Америка много преди комунистите да дойдат на власт в България, на 9 септември 1944 г. Жена му също е българка и с нея имат две дъщери. Едната родена около 1971 г., има един син, а другата не е омъжена. Бай Руси, заедно с дъщерите си Рози и Дейзи и зетят Джани – съпруг на Рози, са били в България през 1969 г. Въпросният внук на бай Руси – Майк, също е идвал в Родината заедно с една българка от Плевен – баба Райна. Той я придружава около 1977 – 1978 г.
Тя се завръща окончателно в България
именно за да завърши земния си път тук, но когато се видяла с близките си, се разочаровала от тях и се върнала в Америка, където умира в дом за възрастни хора, в който е живяла и преди последното си пътуване до България.
Случаите с такива българи, които искат да останат завинаги в България, са безкрайно много. Дори сестрата на Георги Иванов, за когото стана дума по-горе, Флоранс, или Цветанка, също е преминала през това. Тя се завръща в България през 1973 г. Иска да остане в родната си София, за да остави тук и своето земно тяло, когато му дойде времето. Сестра ѝ обаче не иска да даде разрешение Цветанка да се нанесе в таванската стая и така жената е принудена да се завърне в САЩ, където съвсем скоро и умира.
През 1992 г. в София идва за последен път, както се оказва, и Вера Костова – тя беше тъща на известния американски писател Сидни Шелдън, който беше женен за дъщеря й Сенди. Вера е и първата „Мис София“. Тя пристига в София в инвалидна количка, защото се движи трудно, но сякаш това беше и последното й желание – да се сбогува с Родината си. Вера е живяла в къща в центъра на града, днес съвсем близо до градинката на НДК. Когато се завръща, къщата й все още стои, тя съществува и днес, но е запустяла, защото не е собственост на семейството на Вера, която е емигрирала в САЩ преди много десетилетия.
Подобна е и историята на Мери Забунова от Белмонт. Тя е била женена за българин – Стефан, по-късно се жени за друг българин – Михо – Майкъл Колумбия. Михаил е роден в едно ямболско село. Заминава за Америка още като дете. Когато идва време да служи в армията, Майкъл е изпратен във Военновъздушните сили. По време на Втората световна война той попада в ескадрила, която е била
предвидена да бомбардира София
Командирът му обаче разбрал, че той е с български произход и го отписва от списъците за пилотите-бомбардировачи на българската столица. Майкъл Колумбия е безкрайно благодарен за това, защото неговата съвест не би позволила той да участва в нападение над собствената си родина, въпреки че още от дете той живее в Америка.
Майкъл Колумбия достига до военно звание полковник от Американските военновъздушни сили и се пенсионира.
Това е само една илюстрация от професионалната история на един американски полковник от ямболско село. Той обаче има и лична история, според която предлага брак на Цветанка – сестрата на Георги Иванов. Тя отказва предложението, защото по това време има здравословни проблеми. През 1978 г. Майкъл се жени именно за Мери Забунова (истинското й име е Мария и е българска емигрантка от София).
През 1978 г. двамата се завръщат в България, за да се срещнат със свои близки, роднини и приятели, но и отново за да се сбогуват с Родината си. Отсядат в дома на Георги и Елена в София.
Така българите извън България, тези, които са родени в България, но са емигрирали от Родината по някакви причини, каквито и да са те, обикновено искат да се завърнат, за да поискат сякаш прошка, или просто за да се разделят с корените си. Онези от тях, които могат, остават в Родината си и приключват земния си път тук, други обаче, като изброените примери по-горе, не успяват да останат, но поне си вземат едно трогателно сбогом със своето минало.
