Първите човешки следи на това място датират от 5250 +/- 50 г. пр. Хр. Знаци от съществуване по тези земи има и от началото на ХІ в. сл. Хр., когато тук е съществувало старобългарско селище от времето на царуването на Борис І и Симеон І Велики. В аритметичен план това означава период на човешко присъствие и развитие, с незначителни прекъсвания, 6268 години.
В Дуранкулак разказват, че най-старото корабокрушение край техните бреговете станало по време на Руско-турската война. Руснаците потопили турски военен кораб на два километра в морето. В селото се чула само пукотевицата от битката. Говори се, че тайнственият кораб бил пълен със султанско злато и антични предмети. Дори в по-нови времена търсачи на съкровища се опитали да стигнат до него, но не успели.
Най-славното събитие в историята на селото е Дуранкулашкият бунт от 1900 г. Тогава населението
се вдигнало срещу въведения десятък
Бунтът бил успешен, а данъкът отменен. През 1970 г. събитието е увековечено с паметника „Въстаналият селянин“, който се издига в центъра. Както е известно, Дуранкулак наред с почти цяла Добруджа е окупиран от Румъния. След 1913-1919 г. те са в пределите на северната ни съседка. Това продължава до подписването на Крайовската спогодба през 1940 г., когато Добруджа отново става българска територия. По време на окупацията селото е заселено от много румънци. По-възрастните и днес използват езика на Дракула вкъщи, когато искат да си кажат нещо тайно.
Югоизточно от Дуранкулак, на около 18 км северно от Шабла, се намира Дуранкулашкото езеро.
По произход то е естествен лиман –
потопена морска долина, отделена от морето с пясъчна коса. Захранва се с карстова вода. То е най-северното крайбрежно езеро, разположено в старо речно корито. Заобиколено е от земеделски площи и полустепни територии, а пясъчните дюни и плажова ивица го отделят от морето на изток. С подобен произход са и Шабленското и Езерецкото езера. Районът на Дуранкулашкото езеро, където се срещат над 70 редки и застрашени от изчезване видове, е обявен за зона с национално значение. То е зимно убежище за червеногушите гъски. При разкопките на острова са открити между 16 и 18 къщи в различните хоризонти от каменно-медната епоха. Ориентирани по посоките на света, те са
оформяли най-древните улици в Европа
Площта на всяка от тях е внушителна за днешните представи за дом – от 150 до 170 кв. м. Но във всяка къща е живеел цял род – от бабата и дядото до внуците. Това, по груби сметки, означава, че селището на острова е било обитавано от около 300-350 души. Жителите на острова са се хранили с корени, диви плодове, риби и миди, дребни и средни бозайници, северен елен, диво степно магаре, говедо. Ежедневно те прескачали от острова до сушата, където отглеждали най-древните видове пшеница, ечемик, грах, леща.
Средната продължителност на живота на хората била около 30-35 г. Мъжете са били високи 1,55-1,65 м, а жените – с около 10 см по-ниски. Островитяните погребвали починалите не на острова, а на близкия югозападен бряг на езерото. Скелет на мъж, живял преди 7 хилядолетия, е експониран в изложбата „Археология на Добруджа“ на Регионален музей - Добрич. Той е напълно запазен във вида, в който е бил погребан в древността. Интересна находка са и глинените статуетки и накити, намерени в гроб на възрастна жена жрица. Жената в племето, живяла преди 7000 г. на острова в Дуранкулашкото езеро,
била почитана и издигната в култ
Тя се е грижела за дома, тя е отглеждала децата, тя е изработвала покъщнината, приготвяла е храната на мъжете и всички членове на рода. Проучените над 12 000 праисторически погребения, наред с некрополите от Девня и Варна, показват, че бреговете на Черно море са били люлка на най-древната протоцивилизация на човечеството. На Големия остров в Дуранкулашкото езеро се намира енеолитна селищна могила. На 26 м навътре в скалния масив на острова е изсечен елинистически пещерен храм на богинята Кибела - един от най-големите праисторически некрополи в света, а върху целия остров е било разположено укрепено прабългарско селище от IX-X в.
