Малоумният Станимир от село Орлово: Много ме биха, ама после ми дадоха сладолед и аз признах
Тежко престъпление в голям български град. Обществеността е настръхнала. Медиите неспирно нагнетяват обстановката. Всички чакат бързи резултати - властта още повече, понеже е свикнала да управлява в спокойна социална среда. Криминалните полицаи и поелите случая дознател и прокурор са под огромен натиск отгоре, защото структурите и на МВР, и на прокуратурата са пирамидални - като диктаторска държава. Но те не искат или не могат да разкрият истинския извършител - нямат достатъчен опит в разследванията, мързи ги или пък става дума за лице от платежоспособните високи полицейски /политически/ бизнес етажи, което на всяка цена трябва да бъде покрито.
Има ли при това положение изход, с който хем да се хвърли успокоителен прах в очите на населението, хем репресивната машина да си измие ръцете с най-малко или дори никакви щети?
Има такъв изход! Толкова идеален, така ефективен, че репресивната машина отдавна го е открила. Той е като зайчето, което фокусникът винаги вади от ръкава си, за да разсее публиката, щом сеансът му е започнал да става скучен. Или като фалшива новина, която целенасочено се пуска по медиите, за да се отклони вниманието на зрителите от истински проблем.
Паролата е: търсете дебила.
Тя е универсална и върши работа винаги - при умъртвено двегодишно дете в Хасково или заклана зъболекарка в Бургас, при запалени тютюневи складове в Пловдив, при убито момиче в Борисовата градина в София или дете с прерязано гърло в асансьор...
Дебилът (той е малоумен, умствено изостанал) не е луд, но колцина от оскотялото българско население правят разликата... Репресивната машина прекрасно осъзнава това и целенасочено смесва понятията, за да не вземе някой от народните маси да се усъмни и да поиска обяснение.
А разликата е голяма - лудият не може да носи наказателна отговорност и да лежи в затвор - той е болен човек. А малоумният може да бъде обвиняван, съден, осъден и пратен зад решетките. Медицината не третира малоумните като болни. Защото те не са такива. Това са хора, чието развитие е приключило на 7-8-годишна възраст. Това са деца, затворени в тялото на възрастен човек. Те са като транссексуалните, които са заключени в обвивката на противоположния пол. Но с малкото уточнение, че за разлика от транссексуалните дебилите си нямат Хелзинкски комитет зад гърба. Те си нямат никой. И никой няма да се застъпи за тях. Арестуват ли ги, няма да има протести, няма да има гневни дописки по медиите, най-много някой от оскотелите да изпсува в социалните мрежи. Но не срещу репресивната машина, а по адрес на арестувания дебил. Единствените защитници на малоумния ще са неговите родители, ако са живи, но воплите им няма кой да чуе. Защото дебилът е заклеймен по дефиниция от обществото, което е въздъхнало с облекчение при ареста му. За обществото малоумният е луд и точка! Репресивната машина се е отчела, властниците отгоре са много доволни - спокойствието им е осигурено.
Може ли едно дете на 7-8 години да е убиец? Кого го интересува... Стига да дадеш на детето, заключено в пораснало тяло, това, което то най-много обича - бонбонки, дъвки, сладолед, ще повтори всичко, което му кажеш. А ако не слушка и не „признава" от първия път това, което репресивната машина иска от него, може и малко шамари. Репресивната машина се е шлифовала и всичко това отдавна го е оттренирала. Дебилът е идеалният заподозрян, който след тази обработка се превръща в идеалния подсъдим. Дали дебилът ще е и идеалният затворник вече няма значение - дотогава случаят ще е забравен от всички.
Понякога се получават бъгове в системата - истинският престъпник вземе, че се издаде. Но какво пък толкова - и тук дебилът е идеалният сгрешен убиец. Пуснат на свобода, той е щастлив, че е отново при мама и тате. А ако тях вече ги няма - че е поне в родната къща - единствения обозрим кръгозор за детското му съзнание. Дебилът няма да тръгне да съди системата, която преди това го е смачкала. Няма да води дела в Страсбург, понеже си няма Хелзинкски комитет, а и не разбира нищо от обществото, в което живее. Той просто ще е щастлив. Докато един ден репресивната система не се сети за него отново - при някое друго убийство, което я мързи или й е заповядано да не разкрива.
2002 година. В кабинета си в Бургас е заклана зъболекарката Ванина Русинова. Всичките й познати са убедени кой единствен би го сторил - човек, с когото тя е споделяла леглото си, когото е обичала и който я е ревнувал до болка. Че убийството е предварително подготвяно, говорят всички факти - намушкана е с ножица, забодена с хирургическа точност в гърлото, която е разкъсала сънната артерия. От кабинета й не е пипнато нищо - нито парите, нито медикаментите. „Аз смятам, че това убийство не е случайно. То е замислено. За това говори инструментът на престъплението. Човек, който действа в последния момент, не би прибягнал точно към ножица, скрита в чекмедже", обяснява тогава пред в. „Сега" шефът на РДВР-Бургас по онова време полк. (вече е генерал) Красимир Петров.
Но репресивната машина намира идеалния заподозрян - 47-годишния малоумен Христо Атанасов. Обвиняват го, той признава всичко, осъждат го, отива в затвора, обществото е успокоено, случаят е забравен. Голяма работа, че там, където Христо живеел, хората му доверявали дори децата си, за да ги гледа, защото самият той е като дете. Кой ти обръща внимание на такива подробности...
2004 година. В парк в Хасково е открито обезобразеното тяло на двегодишната Кичка. Главата й е премазана с тежък предмет. Репресивната машина бързо удовлетворява глада на публиката и намира идеалния „убиец" - малоумния Станимир от близкото село Орлово. В тялото на 37-годишния мъж е заключен мозъкът на 8-годишно дете. Едва ли тогавашният главен секретар на МВР ген. Бойко Борисов не е знаел какъв е арестуваният. Но в телевизионен ефир го нарича „сериен престъпник" и „психично болен" - в главата на оскотялото население понятията трябва да бъдат хубаво омешани. Станимир е бит в продължение на две седмици - с палки, с електрически кабели. Накрая някой от полицаите се сеща, че могат по-лесно да го придумат да „признае" - ако му дадат това, за което детското му съзнание копнее най-много - порция сладолед. И Станимир след това вече послушно повтаря всичко, което са му издиктували и пред полицаите, и пред съдията. Ако му бяха издиктували убийството на Кенеди, сигурно щеше да повтори и него. Осъден е, вкаран е в затвора. Две години по-късно е убито ново дете, за което репресивната машина вече няма под ръка друг малоумен. Така е разкрит истинският престъпник - циганинът и сериен убиец Асен Андреев. Станимир е освободен и е щастлив, че е отново с мама. Той не търси отмъщение, защото малките деца не познават това чувство. Пред Нова телевизия, попитан дали съжалява за всичко, което са сторили на Станимир, началникът на Криминална полиция в Хасково Васил Матвеев отговаря: Не.
2011 година. В Борисовата градина в София е убита студентката Яна Кръстева. Арестуван е клошарят Пламен Трифонов. Несретникът, който не е с всичкия си, отрича, но кой ли го слуша. Той прекарва в ареста цяла година с етикет „убиец", докато по случайност не се появява истинският извършител - Николай Русинов-Чеци.
2017 година. Бизнесмен от Дупница е намерен мъртъв в парк в Пловдив. Репресивната машина експресно успокоява обществените страхове - не е убит, самоубил се е. Само че има дребен детайл - самоубилият се след това е скрил някъде оръжието и от него няма и следа. Минава доста време и полицията подхвърля някакъв пистолет - ето го, намерихме го. Къде? В дома на старец, по случайност страдащ от алцхаймер - коварна и необратима болест, която убива мозъка и води до тотална загуба на памет. Хората с алцхаймер не помнят нищо и живеят със спомените на другите или с това, което те им разказват, че се е случило...
И ето че сега в Бургас отново е пусната в ход любимата на репресивната машина парола „Търсете дебила". В комбината са всички - полицаи, дознатели, прокурори и действат така смазано, че откриха идеалния малоумен Иван само часове след като в асансьор бе намерено заклано дете. А обществото пък с такъв овчи ентусиазъм прие новината за задържания слабоумен „убиец", че дори кръгли глупости на кутийки, съобщени още на втория ден след престъплението от прокурорката Йовита Григорова - че той заклал момичето заради спор къде да пушат наргиле, бяха обсъждани, дори от медиите като нещо съвсем естествено и правдоподобно. Затова пък разказите на негови съседи, че в часа на убийството Иван си е играл пред блока с децата, бяха оставени встрани - така де, защо да се пречкат на привидно толкова чудесно синхронизирания полицейско-дознателско-прокурорски механизъм.
Обаче само привидно.
Ден след убийството директорът на ОД на МВР-Бургас комисар Калоян Калоянов обявява, че в дома на Иван са открити вещите на убитото момиче и ножа, с който е заклана. Седмица по-късно апелативният прокурор Георги Ханджиев заявява, че ножът всъщност е открит съвсем другаде - на междуетажната площадка в блока на убийството, а телефонът на момичето е изхвърлен в контейнер за смет. По дрехите на „убиеца" Иван няма и капка кръв, но пък задържаният слабоумен бил направил частични самопризнания - нещо като да си малко бременна или да си убил някого наполовина.
Но нищо от тези объркани в превода изявления няма значение. Хелзинкския комитет го няма, единствените защитници отново са само татко и мама. „Акълът на сина ми е като на малко дете. Той не може да е убиец", казва майката Донка. Тя обаче отсега трябва да си знае, че Иван е идеалният заподозрян, който също е идеалният обвиняем и скоро ще стане идеалният подсъдим. Малко бонбонки, два-три шамара, шоколад и ще си признае и останалата половина. А с един сладолед ще си каже и за Андрей Луканов. И без друго всички вече дружно го заклеймиха в социалните мрежи и по новинарските форуми. За населението малоумен и луд е едно и също нещо. Нали самият Бойко Борисов го съобщи отгоре.
