През 1867 г. (други източници твърдят, че става дума за 1872-а) група ловци се натъкват на шестгодишно момче в гъстите гори край Утар Прадеш в Индия. Шокирани са от гледката - няма съмнение, че детето е отгледано от вълци. Налице са всички поведенчески и физически характеристики на дивото възпитание.
Прототипът на Маугли си остава див до края на живота си
Дават му името Дина Саничар и го отвеждат в сиропиталище. Там го учат да ходи и говори като човешко същество. Момчето трудно стои на два крака, ръмжи като вълк и предпочита да яде сурово месо. Докато гризе кокали си точи зъбите. Въпреки усилията на хората, които се грижат за него, Дина никога не се научава да говори свободно и остава дивак.
Историята на Дина Саничар привлича вниманието на обществеността. Неговата съдба вдъхновява много автори и образът на детето, отгледано от вълци, влиза в сюжета на различни литературни произведения, а по-късно и на филми. Една от най-известните книги на тази тема е на Ръдиард Киплинг - „Книга за джунглата“.
Детският психолог Уейн Денис пише през 1941 г. в American Journal of Psychology, че „дивият човек е нечист“ и би „ял неща, които цивилизованият човек смята за отвратителни“. Саничар се е хранил само месо, презирал е да носи дрехи и точел зъбите си върху кокали. Не е бил ням, но в началото е издавал само животински звуци. Дивите деца, обяснява Денис, са „нечувствителни към топлина и студ“ и имат „слаба или никаква привързаност към човешките същества“.
Саничар обаче успява да създаде връзка с един човек: друго диво дете, което също било открито в джунглата и доведено в сиропиталището. Исторически архиви от онова време съдържат спомени на някой си отец Ерхард, доброволец в приюта: „Странна връзка на симпатия свърза тези две момчета и по-голямото научи по-младото да пие от чаша.“
Вероятно никъде митът за дивото дете не е толкова разпространен, колкото в Индия, където историите за „вълчи деца“ са се предавали през вековете. Според India Today само през миналия век са регистрирани над 50 подобни случая.
Понякога може да разбере и осъзнае какво се случва около него, паметта му работи на някакви проблясъци, но тези моменти са толкова редки и случайни за предсказване, че самият той отказва да обръща много внимание. Като един от първите случаи, до които може да се докосне запада, психолозите бързат да стигнат до този феномен и да изследват тази разновидност на природата. Психологът Уейн Денис е един от първите с шанс да влязат в историята и да споделят своите заключения относно наблюдавания обект.
Не харесва жени, но обича цигари
Докато Маугли успява да вземе принцесата и да заживее щастливо, Дина няма този успех. Неговият социален свят може да се определи като клетка. Предпочитал да беснее в природата, отколкото да стои сред хората. Неговият списък със социални възможности бил изключително ограничен. Можел да ходи изправен с времето, но предпочитал уверено да тича на четири крака. Научил се да се облича, но това бил толкова тежък процес, че често го докарвал до паника.
Не спирал да души храната си, преди да започне да се храни, а тя самата продължила да бъде сурово месо. Единственият известен човешки навик е пушенето. Момчето започнало да пали цигара след цигара, докато накрая не починало през 1895 г. Някои хора твърдят, че това е от туберколоза. Друг сериозен проблем е, че мнозина вярват, че това човешко същество е трябвало да остане там, където е, особено след като никой не успял да му помогне. Те дори не се замислят за стреса, който е изживяло това човешко същество. Може ли някой да се опита да допусне как би се чувствал ако има неговата съдба? Да бъдеш отгледан от хищници, да се научиш да ловуваш и това да бъде целият свят, който познаваш, а след това да дойдат други, да избият всичко най-близко и след това да вирееш в среда, в която никой не те разбира, докато свободата е толкова близко.
Не сяда на маса, ръмжи, докато се храни
Дина не сядал на масата, грабвал храната и тичал в някой ъгъл, оставяйки я на земята, консумирайки на четири крака, като рядко използвал ръцете си. Може спокойно да подозирате, че е ръмжал и оголвал зъби на всеки в неговия периметър, докато гладът се задоволява. Що се отнася до носенето на дрехи, те били друга причудливост на цивилизацията.
Всеки опит да получи някаква топлина и защита, водела до разкъсването на одеждите, а ако вечер успявал да бъде натикан в спалното отделение при другите деца, младежът започвал да остри зъбите си на кокали, които криел под леглото си или евентуално започвал да ръфа дървените рамки. В началото всички мислили, че Дина е ням, защото можел да издава само гласни и животински звуци. Преглед на докторите показва, че неговите гласни струни са в отлично състояние, просто езикът и комуникацията не можела да бъде особено разбрана.
Що се отнася до социализацията, тя била още една обречена кауза. Вълчето момче предпочитало да не говори, да не се доближава до други хора и често се криел в ъглите на сиропиталището, ръмжейки заплашително. Контактите му били с хората, носещи храна, ала и те не можели да се доближават много. Изненадата в това изследване на емоционалното състояние идва малко по-късно, когато Дина среща компания – друго диво дете, докарано по същия начин от джунглата.
Психолозите наблюдават, че „диваците“ формират някаква странна връзка, сякаш един на друг могат да си обяснят света около тях. Дина има по-голям приятел и в момента, в който използва чаша за първи път, неговият спътник следва примера. Двамата са необходими един на друг, за да могат да утвърждават и разпознават различията. Дори и да не си говорят, действията им са достатъчно добър отговор, който чрез аналитичния поглед започва да разкрива другата страна на цивилизацията. Индия обаче продължава да носи този печат за най-много подивели младежи. В деня, когато дивакът е открит, страната регистрира още четири случая.
Историята за Ромул и Рем - красива, но нереалистична
Може би най-известният западен мит за дивите деца е този за Ромул и Рем, момчета близнаци, които са били изоставени на брега на река Тибър, кърмени и отгледани от вълци и по-късно върнати в цивилизацията, за да основат Рим - центъра на цивилизацията. Но историята на Саничар е е тъжен достоверен пример за това, че можете да извадите момчето от джунглата, но не можете да извадите джунглата от момчето. Саничар и почти всички диви деца никога не успяват да се интегрират напълно в обществото, а нещастно съществуват до смъртта си някъде по средата между животинското и човешкото.
Голяма част от пропастта между дивата природа и цивилизацията е свързана с езика. Саничар така и не се научава да говори. Много след случаят с него учените достигат до откритието си, че има „критичен период“ за изучаване на език. Ако той бъде пропуснат, би било невъзможно за мозъка да се нагоди към човешката комуникация. Ноам Чомски в своите „Синтактични структури“ казва, че езикът е базисен за човешкия опит. Ако хора без езици бъдат изоставени на остров, каза Чомски, след поколение или две те ще създадат свой собствен. Саничар може и да не е говорил предполагаемия си майчин език, но както психологът Люсиен Малсън пише в книгата си „Вълчи деца“, индийчето е съчетало други, „по-груби, по-малко човешки“ форми на комуникация - изблици на нетърпение и ярост, вой, ръмжене и хвърляне.
След 20 години контакт с хора, човешките достижения на Саничар са доста семпли. Въпреки че може да ходи изправен, той се движи много по-умело на четири крака. Може да се облича сам, макар и трудно. Някак си се справя с чашата и чинията си. Той продължава да души храната, преди да я изяде. Яде сурово месо. Единственият човешки навик, който доброволно възприема, било пушенето. Саничар става страстен пушач. Умира през 1895 г., според някои от туберкулоза.
