„Африка беше моя мечта от детството и от 38 години стана моя съдба - споделя Живко. - На 69 години би трябвало вече да си живея спокойно в пенсия, но продължават да ме канят за работа, а и аз не мога да си представя друг живот, освен този.“
За 38 години в Африка строителният инженер Живко Михайлов е изградил много напоителни системи - язовири, помпени станции, канали. От 1990 г. работи за международната благотворителна организация „SOS Детски селища Интернешънъл“.
Базиран е в Бенин (бивша Дахомей), но казва, че всъщност живее в Африка. Пътува 2-3 пъти в месеца в почти всички африкански страни, като регионален съветник по строителството на „SOS Детски селища”.
Изградил е 20 нови селища и училища и е ремонтирал около 50 в почти всички африкански държави. Не е бил само в Мавритания, Либия, Сао Томе и Принсипи и Габон.
Eдно детско селище е предвидено по стандарт за 120 деца в нужда. В 10 до 20 фамилни къщи майки се грижат за тях. Има здравен център, детска градина за 100 деца, начално училище за около 200 деца, а на някои места - и прогимназия, гимназия и колеж за 500 деца.
Във всяка къщичка децата се отглеждат и възпитават от служебно назначена майка до 18-годишната си възраст. После се преместват в приют, докато се устроят на работа. Такива селища има и в България.
Живко е роден в Раднево и от дете разгръща карти и атласи и чете за мечтаната Африка. „Страшно обичам историята, географията, етнографията, да откривам нови култури, нови хора - казва той. - Това ми е било винаги хобито.
Дори образованието ми беше подчинено на моето хоби и на мечтата - един ден да работя в Африка...“
Той завършва „Геодезия, картография и фотограметрия“ в строителния техникум в Стара Загора, защото в Африка много се търсят геодезисти. Във ВИАС записва „Хидромелиоративно строителство“, защото знае, че в Африка един от най-големите проблеми е снабдяването с чиста вода и напояването.
Тогава България осигурява помощ на бедни африкански страни и той е командирован в Етиопия. Заминава през 1986 г. като млад строителен инженер, на 31 години. Там българите строят кладенци, напоителни системи, канали и главно язовири, върху площ от 370 хиляди декара.
В Етиопия през 1986-а няма ток и вода в отдалечената провинция, а мястото, наречено хотел, е като наша кирпичена къща от миналия век, вместо прозорче на едно кабелче е нанизана завеска. Вратите - по същия начин. Външни тоалетни, а всички се мият от варел с вода и канче. Това е по време на командировки.
„Храната? Представи си един леген, в него една палачинка и върху нея са наредени различни кубчета с месо, зеленчуци. И всички ядат от тази тава.
Откъсваш с ръка от тази палачинка, вземаш от пълнежа... По време на първата командировка три дена не ядохме, защото се опасявахме, че ще се заразим, ще умрем“, разказва той.
През 1990-а, след промените България спира помощите за Етиопия и той постъпва в „SOS Детски селища“.
В Африка ръководи проектантите, организира логистиката, избира строителна компания за изпълнението, ангажира се със супервижъна, с обзавеждането и всичко останало.
„Навсякъде изграждаме и съоръжения за снабдяване с вода - сондаж и водна кула, които осигуряват вода не само за детското селище, но и за цялата общност наоколо“, казва Живко.
В Гана изкарва първата си малария. Там, освен детското селище, той се гордее и с интернационалния колеж, който построява, и в който се учат най-успешните деца от училищата в SOS селищата в цяла Африка.
Той разширява детското селище в Тема, построява и други големи селища в Асиаква, Тамале и в Кумаси, столицата на ганайската империя Уагаду, създадена от етническата група Ашанти.
„Там и днес си имат един местен цар, който е с голямо влияние и ходи окичен целия със злато. Той ни предостави земята безплатно за детско селище“, разказва българинът.
През 1992 г. в Лагос, Нигерия работи при много тежки условия - голяма престъпност, задръствания, но споделя, че там постига най-големите си успехи.
Срутва едно селище в предградие на Лагос и го построява наново. Отделно построява професионално училище за децата от SOS селищата и от общността.
Там учат момиченцата на женски професии и умения - да шият, плетат, да готвят. Занимават ги и с компютри. Момчетата пък обучават на дърводелство, водопроводни услуги, за заварчици. Дава им се професия.
Инженер Михайлов построява и два интерната - за момчета и момичета, защото децата от селищата, когато навършат 18 години, напускат семейните къщи и отиват в интернати, където стоят, докато завършат и висшето си образование.
„Учим майките от общността около селището как да си създадат малък бизнес, да си осигурят доходи и да не изоставят децата си; как да се грижат за тях и да им осигурят образование“, разказва българинът.
Той няма да забрави един случай от Нигерия.
Сутринта пазачът на детското селище намира голо бебенце, изхвърлено в канавката. Черните хищни африкански мравки са изгризали едното му око.
„Това дете израсна с едно око и е адвокат. Това ми е удовлетворението - да видя, че тези деца са станали адвокати, лекари, инженери“, вълнува се Живко.
В Нигерия той построява и голямо селище на 100 км навътре в джунглата, и още 2 в Джос и Гвагвалада. В Централноафриканска република, където няма нито един асфалтиран път, е пътувал в пикап, охраняван от военни с картечници. Там нямат мостове през реката и със салове прекарват колите.
Строил е и в Того, Руанда, Бурунди, Кения, Танзания, Малави, Уганда, Намибия, Южна Африка... „Ако трябва да изредя всичките си проекти, ще отнеме часове“, казва той.
Никога и никъде не му е било лесно. През 1994-а в Лагос, Нигерия, в офиса, който е буквално до полицейския участък, нахлуват трима бандити с пистолети, вземат парите от касата - огромен шок за целия персонал.
По време на Гражданската война в Бурунди, докато пътуват към едно детско селище, бунтовници гърмят по колите. Един куршум влиза през тавана и излиза през стъклото до него...
Какво го задържа цели 38 години в Африка, при тези тежки условия?
„Да видиш голямата радост на децата, когато влизат в тези къщички. И в най-смелите си мечти те не са се виждали да живеят в такива красиви, чисти и уютни домове.
И не съм единствен, всички участници в построяването на такива селища са като мен“, вълнува се той.
“След години отивам в селище, построено от мен - продължава Живко. - Децата и майките ме обграждат: „Помниш ли тук как крещя, защото тази пукнатина не я бяха оправили?“. Аз съм съвестен човек, строя детско селище и съм длъжен всичко да изпипам до най-малкия детайл.“
Африканчетата го приемат като техен татко - „папа“, искат да обсъждат важни неща с него. „Като пристигна в селище, построено от мен, дечицата увисват като гроздове на двете ми ръце, нали си нямат бащи.
Особено момченцата, като видят мъж, и имат нужда да споделят с него по мъжки някои неща - какво да учат, какви искат да станат.
Казват ми: „Искам да стана военен като теб“. „Аз не съм военен, аз строя“, отговарям, а те: „Да, но ходиш като войник“, смее се Живко.
„SOS Детски селища“ са като заразна болест, вирус, който влиза в теб и личният ти живот се подчинява на професионалния.
И няма почивен ден", споделя той.
Африканчетата са като всички останали деца по света. Основната разлика между тях и децата от развитите страни е, че узряват много по-рано, защото трябва да се грижат за по-малките си братя и сестри и за прехраната.
Освен това са изключително амбициозни. Стремят се по някакъв начин да се измъкнат от нищетата, да получат по-добро образование и да успеят в живота.“
За изключителните му заслуги към децата на Африка, е избран за почетен консул на Бенин, по предложение на посланика ни в Абуджа, Нигерия - Янко Йорданов. Длъжността не е платена, той си осигурява офиса с лични средства.
Като консул работи за връзките на местни бизнесмени, които искат да работят в България, с наши бизнесмени, които искат да работят в Африка. А също и за образованието и културните връзки между страните.
В Бенин е гостувал Огнян Герджиков, организирана е среща на представители на 7 български университета, за сключване на договори за приятелство и сътрудничество, и за прием на младежи от Бенин да учат в България.
Признава, че личният му живот е ограничен заради непрекъснатите пътувания из Африка по работа. Съпругата му е починала, а сина си е изпратил на 12 години да учи в Англия, в интернат, поради липса на добро училище по време, когато строи селище буквално в джунглата.
Синът е завършил колежа в Оксфорд, вече е на 41 години, живее в Англия и говори перфектен български, макар да не е израснал в България.