Кръстю Берберов
„...Навсякъде се виждаха човешки кости, черепи, ребра и дори цели скелети, глави на момичета, по които все още висяха дълги плитки, кости на деца, скелети, по които все още имаше дрехи... Видяхме мястото, където селският първенец Трендафил е бил набучен на копие, а след това опечен... Видяхме една отвратителна яма, пълна с разлагащи се трупове... Видяхме училищна постройка, където укритите двеста жени и деца впоследствие били изгорени живи. Видяхме църква и църковен двор, където все още бяха на показ полуразложените тела на хиляда души... Из цялото пространство се носеше ужасна смрад..."
Ахмед ага, който ръководил клането, бил награден и повишен в званието юзбаши..." (Юджийн Скайлър - американски учен, писател и дипломат, разказва за турските зверства в Батак) След Освобождението борбата за независима Македония продължава с нарастваща сила. Става ясно, че само с дипломация не може да се постигне така лелеяната свобода. Затова в края на ХІХ век от България започват периодично да изпращат чети, организирани от македонските организации с покровителството на държавата.
Една такава чета начева да се формира през 1895 г. и в Сливен. В нея се записват най-вече родени в поробена Македония, които са оставили своите роднини на произволите на турската власт. В нея се записва и племенникът на Хаджи Димитър - Кръстю Асенов. Дядо ми - Кръстю Атанасов Макреев, е роден в с. Елешница (Пиринска Македония) през 1878 г. Баща му е пребит от турците и умира от раните си в Драма, оставяйки вдовица със седем деца. Моят дядо е най-големият - на 14 години. Решават той да отиде в свободна България, за да се спаси от глада, който уморява трите най-малки дечица в семейството. Успяват с още две негови приятелчета да стигнат до хайдушкия Сливен. По една случайност той се главява за чираче в кръчмата на Христо Хитов - брат на легендарния Панайот Хитов. Войводата често посещава кръчмата и всички в захлас слушат неговите героични разкази. Когато Македонското дружество в Сливен започва да записва кандидати за чета, дядо е един от първите желаещи да отидат и да се бият за Македония. Не го приемат, защото е само на 16 години. Дядо ми е упорит и тича 19 км след файтоните, които отвеждат бъдещите четници до най-близката гара Кермен. Там председателят на дружеството се смилява и му купува билет за влака. На гара Пловдив неочаквано във вагоните нахлуват стражари, които се опитват да свалят от влака бъдещите четници. Тогава някой изревава: „Братя! Отиваме да си дадем живота за свободата! Дали ще умрем в Македония или тук, за нас няма значение!..." След тези думи стражарите са изхвърлени през прозорците и влакът като по команда потегля. На софийската гара става нещо още по-неочаквано. Посреща ги военна музика и ги приветстват стотици граждани, узнали, че в столицата пристигат представители на хайдушкия Сливен, сред които е племенникът на Хаджи Димитър. Те отиват да се бият за Македония. След двудневен престой заедно с дошлите от други краища на страната отиват в Рилския манастир. Раздават им пушки. Десет дена ги обучават и ги подготвят за тържествената клетва. В манастира се сформира ІІІ Серска въстаническа дружина с войвода Стою Скрижовски и под командването на поручик Тома Давидов. Войводата държи пламенна реч, завършвайки с думите: „Ние сами не можем да съборим турската власт. Ние отиваме да умрем за Македония!" И добавя: „За нарушаване на четническата клетва има само едно наказание - смърт! Ако някой се колебае или има някакви други причини да не се закълне, нека да отстъпи крачка назад!" Неколцина отстъпили с наведени глави. Като разказваше тази история, тук дядо добавяше: „Някои от тях сега получават поборнически пенсии..." В Пирин планина по онова време действали І и ІІ въстаническа дружина. Една от целите била ІІІ дружина да се съедини с тях. Преминали границата при с. Якоруда и веднага започнали сражения с редовна армия и башибозуци. Не могли да отидат до Пирин и затова свърнали към Родопите и една сутрин на зазоряване стигнали Доспат - селото на Ахмед ага Барутанлията и на ордата башибозуци, които изклали през 1876 г. със зверска жестокост цялото село Батак. Съсекли и изгорили живи според едни историци 3000, а според други - 5,000 души! Заграждат Доспат и го подпалват с бомби. Дядо ги определяше като „много ефикасни, с формата на половин кирпич". Къщите пламват веднага, защото са без керемиди, покрити само с чамови дъски. Войводата заповядва да пропускат жените и децата, които бягат от огъня, и да стрелят само по мъжете. (Тук дядо винаги добавяше: „А те в Батак клаха всички наред!...") Селото изгаря напълно за броени минути. Остава да стърчи само тухлената джамия. В дружината имало и двама калугери от Рилския манастир, които поискали разрешение от войводата да се върнат и да разрушат джамията. Бомбардират я и като се явили сетне пред войводата, казали, че в селото не е останала никаква живинка. Така на 27 юни 1895 г. възмездието настига Ахмед ага Барутанлията и неговите башибозуци главорези. Всичко това съм узнал от разказите на дядо ми и от неговата собственоръчно написана биография с дата 12.VІ.1958 г., която се съхранява в Окръжния исторически музей в Сливен. Написана е, когато е кандидатствал за поборническа пенсия.
