Поляната, където първите заселници са брали шипки, а после дядо Боньо е пасял стоката си
Фани Чоджумова
Ако родното ти място е със срамно име, то рано или късно ще се затрие. Нищо че предвещават разцвет на Горно и Долно Уйно, те също някога ще опустеят, макар че жителите там, също както и тези в тревненското село Сърбогъзи, се гордеят с родните си места. В Сърбогъзи обаче вече няма кой да се гордее, защото последният му официален жител Боньо Иванов е покойник от доста години - той си отиде през 2009-а на 73 години. Възрастният мъж бил намерен мъртъв от близките му, които живеят в Трявна. Негов верен приятел бе само телевизорът, който работел денонощно. Така и го заварихме - телевизорът гърми, всички лампи в къщата светят, а той вече бе заминал на оня свят, спомнят си жителите на село Жълтеш, към което Сърбогъзи е прикачено като махала.
На въпрос откъде произлиза цветущото име, селяните на Жълтеш имат своето обяснение, което разказват като истински последователи на Хитър Петър. Още през турско робство от дунавските села тръгнали бедни, но работливи българи да търсят препитание в сърцето на Родината си. Открили необятна поляна край Трявна, която била изпъстрена с шипкови храсти. Хората се втурнали да берат шипките и от време на време се шегували: „Какво чешене пада, като пипнеш дупницата с ръка, след като си брал шипки!"
Голямото чешене идело от факта, че ръцете на шипкоберите били наблъскани с невидими на пръв поглед иглички, с които плодовете били обвити. Тъй като тази била най-сполучливата смешка, която измислили, тя дала име на Сърбогъзи. Втората част на думата, дала име на селото, хората в разказите си от срам заменят с дупница. Първите заселници наистина били бедни хора, но се оправяли със земята, на която започнали да отглеждат животни. Над селото се извивал много важен път. Той свързвал Добруджа с другата България. По него преминавали кервани с търговци, които возели стока за и от Добруджа. Край пътя имало геран, на който търговците задължително спирали да напоят животните си и да си починат. Местността се наричала Хана, защото навярно е имало и хан, в който те са преспивали.
Жителите на околните села с радост очаквали този момент, защото така и те си набавяли стоки от първа необходимост, за да съществуват. Нямало тогава магазини, нямало и транспорт, с който да се придвижват, така че възможността да срещнат търговците била само тази. И сега до герана се вижда камък от древна крепост, който свидетелства, че в тази местност е кипял живот. По време на антифашистката борба, твърдят старите хора от Жълтеш, партизаните използвали това, че Сърбогъзи е закътано в планината, и се криели там. Даже има легенда за партизанина Дочоолу, който едва се добрал до селото тежко ранен и там бил приютен от фамилията на Боньо, която го излекувала. По-късно обаче Дочоолу бил убит.
Минали годините, дошъл комунизмът и селото обезлюдяло. През 1968 година Сърбогъзи било закрито с партиен указ. Започнали да го наричат Шипка, но това име не било записано на картата. Сърбогъзи просто се изпарило. Но не съвсем, защото останало едно семейство да обитава двете къщи - това на Боньо Иванов. Когато родителите на Боньо се преселили в отвъдното, а дъщеря му пораснала и свила свое семейно гнездо в Трявна, имотът започнал да пустее. Ще го потегна, като се пенсионирам, и отивам там, заричал се Боньо, който бил подполковник в Строителни войски. Дошло и това време. Мъжът устоял на думата си. Заселил се в Сърбогъзи и започнал нов живот. Купил крави, кози, овце и така свил ново гнездо, в което централно място заемали добичетата. Отначало нямало електричество, но след като видели, че Боньо няма да се откаже от решението си, близките му прекарали ток с големи трудности. Къщите светнали и Боньо се сдобил с нов верен приятел - телевизора, който винаги гърмял, за да може да чува какво казват важните хора от града, където и из двора да се намира. Близките му го ожалвали, но мъжът не се чувствал никак самотен, защото имал до себе си живи същества и често казвал, че те го държат.
Понякога виждали Боньо да пърпори с москвича си или с джипа „Сузуки Самурай" между Трявна и Жълтеш. Така си набавял най-необходимото, а през останалото време пасял животинките на поляната, на която някога първите жители на Сърбогъзи берели шипки. Боньо сам косял голямата ливада, за да запасява стоката с храна през зимата. После старческата слабост го прегънала и той повече не можел да се грижи за тях. Сърцето му се разхлопало, вдигнал кръвното и продал добитъка. Останал му само телевизорът. Не можел повече да се движи и с автомобилите, та купил каруца, конче и магаре. Последните двама станали пак негови верни другари. Когато имал нужда от нещо, качвал се на каруцата и хайде при младите. Внуците се радвали на новите приятели на дядо си, а той бил горд, че все още крета. Боньо казвал, че ще прави родословно дърво, но така и не му останало време на този свят. Господ го прибрал, преди да изпълни намерението си. Отишъл си мирно и кротко, както и живял. А заедно с Боньо и името на селото.
