Йохан Хари*

Когато през 1930 г. се създава Федералното бюро срещу наркотиците, то е част от Министерството на финансите и наследява службата, следяла за спазването на сухия режим. 14-те години на борба срещу алкохола завършват с поражение за властите, а новото бюро срещу наркотиците е заплашено от закриване още от самото си създаване. Под ръководството на Хари Анслингър, работил с твърда ръка и бюрократични хватки, службата процъфтява през първите 30 години от съществуването си.

Анслингър ненавижда джаза - толкова противен на характера му: музика на свободата, следваща собствен ритъм, приобщаваща различни култури - европейска, карибска, африканска. В документ за вътрешно ползване той определя джаза като „звука на джунглата в тъмна нощ" и предупреждава, че той „възкресява древни неприлични ритуали", а животът на джазмените „смърди". Негови агенти донасят, че „джазмените си мислят, че свирят фантастично под въздействието на марихуана, но всъщност съзнанието им се замъглява и те свирят ужасно". Тази тяхна „сбъркана" представа за времето е и причината за необичайния ритъм в импровизациите.

Според Бюрото за борба с наркотиците употребата на марихуана води до лудост. Затова и ръководителят на службата инструктира своите служители да съберат информация за джазмените, които употребяват марихуана, за да се подготви масов арест на всички в един ден. Пред конгресмените Анслингър заявява, че акцията няма да засегне „добрите музиканти, а само свирещите джаз". Работата на агентите обаче е затруднена от солидарността между музикантите, а конгресът го предупреждава, че пилее време - затова той решава да се фокусира върху един-единствен човек - Били Холидей.

Тя е „черната овца" - чернокожа, музиката й се харесва от бели, а в песента си „Strange Fruit" оплаква линчуването на афроамериканци.

За да проникне в обкръжението й, колкото и да не му се иска, Анслингър назначава за агент афроамериканец - Джими Флечър, който трябва да провери слуховете, че Били Холидей използва хероин. Флечър е внедрен като наркодилър. Първите му срещи с Били са в дома на зет й и в свърталище в Харлем, където тя пие и използва кокаин. Неусетно тя се привързва към него. По време на операцията по задържането й той се представя за пощальон, който доставя пратка. Когато му отваря вратата, той й предлага да направи самопризнания, но междувременно колегата му вика полицаи, които да извършат обиск. Били предлага да се съблече с молба след това да я оставят. После Джими Флечър й обещава, че лично ще се застъпи за нея пред началника си, за да не изгуби тя правото да пее в заведения. И след ареста двамата остават близки, като е документирана вечер в нощен клуб в Ню Йорк, когато танцуват заедно. Години по-късно той си спомня: „Разговаряхме много за много неща. Със своята любов тя отваряше чувствата на хората около себе си."

В момент, когато агентът на Бюрото за борба срещу наркотиците се влюбва в Били Холидей, ръководителят Хари Анслингър привлича на своя страна човек, който силно я мрази - нейния бивш съпруг. Луис Маккей е бил освен това неин мениджър и сводник, а и често я пребивал от бой. При следващата акция срещу Били Холидей тя вече е изправена пред съда. „Делото бе „Америка срещу Били Холидей". И наистина се чувствах така" - пише тя по-късно в своите мемоари. Моли съдията не за съчувствие, а да я изпрати на лечение, за да се отърве от наркотиците. „Искам да се излекувам." - пледира Били Холидей.

Вместо това получава присъда от една година затвор, където сред задълженията й е и да чисти свинарника. През това време не изпява и една нота. „Били „плати дълга си" към обществото, но обществото никога не изплати дълга си към нея" - пише години по-късно неин приятел. Тъй като е била в затвора, на Били Холидей й е отнет лицензът да пее в заведения на основанието, че тя може да въздейства отрицателно на публиката.

И докато в обществото се трупат все повече предразсъдъци срещу употребата на наркотици, а върху афроамериканците тегне стигма, действията на Анслингър срещу Били Холидей продължават. Той включва нова фигура в преследването й - полковник Джордж Уайт, който се включва с желание „да я нарита". Особено е гневен от това, че Били не знае мястото си: „Тя демонстрира как живее нашироко - със скъпи палта и луксозни коли, с бижута и рокли. Където и да отиде, я посрещат като величие."

Полк. Уайт издебва Били Холидей една нощ в хотел в Сан Франциско - град, в който тя все още може да пее, като нахлува в хотелската й стая без заповед за обиск. Били е по пижама и твърди, че е абсолютно чиста от повече от една година насам. Хората на Уайт обаче казват, че в кошче за хартия близо до стаята й е открит опиум, а в апартамента - принадлежности за инжектиране на хероин. На Били й е повдигнато обвинение. Принадлежностите за употребата на хероин така и не са приложени като доказателство към делото - полицаите казват, че са ги оставили в стаята. Журналистите отбелязват, че Уайт заел отбранителна позиция, когато го посрещнали с въпроса дали това не е инсценировка. Същото казва Били и плаща $1,000, за да бъде настанена в клиника за лечение на наркотици, колкото да установят под наблюдение, че не изпитва наркотичен глад. Разследването продължава. „Преследването и постоянният натиск насочват мисълта ми към края - към смъртта" - споделя Били Холидей. Съдебните заседатели произнасят оправдателна присъда. Единственият успех, който Анслингър отбелязва, е: „Тя се смъкна от върха. Гласът й се пречупи." В следващите години мнозина музиканти се страхуват да изпълняват „Strange Fruit", за да не попаднат под ударите на властите, но Били продължава да пее своята песен.

Били Холидей е на 44 г., когато внезапно припада в апартамента си. До нея е младият музикант Франки Фрийдъм, който я откарва в частна болница в Манхатън. След час и половина чакане на носилка медиците казват, че тя е наркоманка и я отпращат. В общинската болница я слагат на кислород. Като махат маската, тя пали цигара с думите: „Опитват се да ме консервират." Лекарите й обясняват, че е изтощена от недохранване, има цироза от алкохола, сърдечни и дихателни проблеми от цигарите и язвени рани по краката от завръщането си към хероина. Предупреждават я, че не й остава много. А в болничната си стая тя казва: „Само да видите как ще дойдат да ме арестуват в ей това легло."

Скоро наистина идват полицаите, откриват една осма доза хероин на недостъпно от болничното легло място, поставят Били под арест и отнемат вещите й, дори и радиото. Когато нейна приятелка казва, че нямат право да постъпват така с пациент в критично състояние, решават проблема, като променят диагнозата.

След 10 дни на метадонова програма спират заместителя, а Били умолява своя приятелка: „Не ги пускай при мен - ще ме убият." На улицата се събират хора да протестират срещу отношението на властите. Те издигат лозунга: „Оставете Лейди да живее." Хората са водени от пастор, който е изградил към църквата си клиника за наркозависими - той моли да позволят Били да се лекува там, но властите не разрешават. Разпитват Били в болницата в отсъствието на адвокат, като настояват да издаде дилъра си.

Били не обвинява хората, които работят в системата, а самата война срещу наркотиците. В книгата си пише: „Представете си правителството да преследва диабетиците, да облага инсулина и да го изтика на черния пазар, да забранява лечението им, да ги изпраща в затвора. Ще кажете - лудост. Същото е, когато всеки ден преследват хората, зависими от наркотиците."

„Тя бе изтощена. Не искаше това да продължи" - спомня си по-късно нейна приятелка. Били умира на болничното легло. Както казва друга нейна приятелка: „Изглеждаше като грубо изтръгната от живота." У нея намират банкнота от 15 долара - последните й пари, които е щяла да даде на медицинските сестри, за да им благодари за грижите.

Най-добрата й приятелка - Мейла Дъфти, казва, че посегателството на властите срещу Били е посегателство срещу всеки, който обича нейната музика. На погребението й гъмжи от полиция - опасяват се, че могат да избухнат размирици. Свещеникът, който е поискал да я лекува, отбелязва в словото си: „Тази млада дама бе надарена от Бог с огромен талант. Тя трябваше да доживее поне до 80 г." Хари Анслингър има друго виждане. Той пише: „За нея вече няма да има „Добро утро, тъга", както се нарича една от прочутите й песни - „Good Morning Heartache".

--------------------------------

*Откъсът за историята на битката на Били Холидей с наркозавимостта и на Федералното бюро срещу наркотиците с нея е от книгата на британския журналист Йохан Хари „Вик: Първият и последен ден на войната срещу наркотиците".