Кадър от „Restrepo“

Продължение от миналия брой

Даниела Петрова

Започнахме първия преглед с лекаря акушер в разговор за специални витамини, договаряния с болницата и моя термин, преди най-накрая да отидем в съседната стая за реалния преглед. „Сега е моментът на истината", каза докторът, докато въвеждаше вълшебната пръчица, показваща на екрана черно-бяло изображение на матката. Себастиан държеше ръката ми. Чувствах се объркана, защото ултразвуковият апарат тук беше различен от онзи в кабинета на ендокринолога и докато се опитвах да свикна с новото изображение, не забелязах намръщеното лице на доктора. Той продължаваше да намества пръчицата, опитвайки различни ъгли, и накрая каза: „Не виждам пулса." Вторачих се в екрана поразена. Себастиан почти премазваше ръката ми в неговата. Не, това не можеше да бъде. Продължавах да гледам в малкото тъмно петно на екрана, което трябваше да се превърне в наше бебе, с отчаяната надежда, че може би внезапно ще се появи тупкането на сърчицето. Но образът си оставаше жестоко неподвижен.

Беше първият слънчев истински топъл ден от годината. Изминахме в мълчание пътя от Йорк авеню до Сентрал парк, където седнахме на една пейка, убити от скръб. Наоколо тичаха деца, чуруликаха птички, а форсайтовите храсти цъфтяха в яркожълто. Безсърдечният пулс на пролетта. Боговете на плодородието бяха се пошегували с нас: след шест години те най-после бяха ни дарили надеждата за дете само за да я отнемат малко след това.

Една седмица след посещението при акушера се подложих на медицинска процедура за отстраняване на мъртвия зародиш. Върнахме се от болницата и вече се приготвях да си лягам, все още замаяна от упойката, когато телефонът иззвъня. Себастиан вдигна и заслуша мълчаливо, преди да постави слушалката обратно. Когато погледнах да видя какво става, той седеше, сграбчил глава в ръцете си. Тим току-що беше убит в Мисрата.

Отказах да повярвам. Такива неща се случват само на другите, на хора, за които четем по вестниците. Продължавах да си припомням последния път, в който бях видяла Тим. Беше дошъл в апартамента ни в деня, преди да замине за Либия, и когато го изпращах на вратата, го прегърнах и както винаги му пожелах да се пази. „Да, да", отговори той и ме огря с широката си усмивка.

Погребението му беше в стара църква в сърцето на Лондон. Плаках неудържимо, може би защото заедно с Тим погребвах и - ако не точно едно дете, то поне надеждата за него. Майката на Тим се изправи и с треперещ глас изрецитира стихотворението на Уърдсуърт „Нарциси". Чела го е на Тим в детските му години и той го е рецитирал на приятелката си Идил преди няколко седмици при гледката на нарциси в Ню Йорк. Гледах вторачено превитата фигура на Идил, треперещите ѝ рамене. През планината от скръб, която се беше натрупала вътре в мен, си пробиваше път чувство за вина. Вината, че съм тук със съпруга си, ръката ми е запотена в неговата, докато Идил седи сама на ръба на църковната пейка. Може би, мислех си, ако Себастиан беше отишъл на тази задача, той би успял да убеди Тим да не отива в Мисрата. Но си знаех, че това едва ли би се случило. Ако Себастиан беше заминал, той също щеше да отиде в Мисрата. Щеше да е на същата улица във взривния радиус на същия снаряд, който e убил Тим и още един друг фотожурналист, Крис Хондрос. И мисълта за това ми беше непоносима.

По време на траурната процедура между множеството прегръдки, сълзи и съболезнования един от приятелите на Тим се приближи до мен и каза: „Моите поздравлени.я" Запремигах през сълзи. Какво, това шега ли беше някаква? Той се изчерви, промърмори някакво извинение и чак тогава аз разбрах. Тим сигурно му е обяснил защо Себастиан не е отишъл в Либия. „Вече не", казах му. „Изгубих го малко преди Тим." Още няколко души по време на церемонията направиха същата грешка. Но това, което повечето от тях ми казаха, беше: „Сигурно си много облекчена, че Себастиан не отиде."

Мисълта, че той е бил на косъм, ме тормозеше дълбоко. Ами ако не бях забременяла точно по това време? Ами ако „Restrepo" не беше номиниран за „Оскар", и Тим и Себастиан бяха заминали, преди да съм разбрала, че съм бременна? Човек би могъл да гледа на живота като на поредица от случайни събития. Но случайността е лишена от смисъл по дефиниция, а след смъртта на Тим аз осъзнах, че най-много се нуждаех от смисъл. Осем седмици след обстетричната процедура докторът ми се обади, за да ми предаде резултатите от генетичното изследване: помятането беше се получило в резултат на много рядко хромозомно отклонение. Бременността ми е била обречена още от момента на зачеването. Но мъничкият живот, който бяхме създали в Л. А. - нашето мъничко чудо, живя достатъчно дълго, за да спаси живота на съпруга ми.