Пътешественичката е живяла сред маорите и е изнасяла сказки за България
Григор Николов
На 24 февруари 1931 година комитетът за народна просвета в Радомир разлепва из града следното съобщение:
„Първата българска околосветска пътешественица, госпожица Анка Ламбрева, ще говори в салона на техническото училище на следните теми:
1. Четвъртък, 26 февруарий, 6,30 след пладне - Нова Зеландия;
2. Петък, 27 февруарий, 6,30 вечер - Всред австралийските диваци;
3. Събота, 28 февруарий, 6,30 вечер - Остров Цейлон;
4. Неделя, 1 март, 4 часа след пладне - Тихоокеанските човекоядци.
Всяка сказка ще бъде придружена с множество светливи картини, които смелата околосветска пътешественица носи из страните на най-страшните представители на човешките раси. Елате да чуете непосредствените впечатления на пътешественицата за чудния живот на диваците."
Макар да не става ясно каква точно разлика радомирци са правили между 6,30 след пладне и 6,30 вечерта, от тази обява разбираме за една изключителна за времето си българка. Анка Ламбрева в продължение на две години - от края на 1930 до 1932, обикаля България и разказва патилата си по чуждите земи.
Анка е първата българска околосветска пътешественичка, живяла е и няколко месеца сред човекоядците. Преди нея само Тодорка Казакова от Шумен предприема подобно пътешествие. Общото между тях е, че и двете работят известно време като учителки. Тодорка се отправя в дългия път заедно със съпруга си Стефан. Тяхното приключение, наречено „околосветска обиколка", започва през 1906 г. Двамата преминават през Европа до френското пристанище Хавър. Обикалят Щатите и Канада, движат се на запад и през Аляска стигат до остров Сахалин. През днешен Китай се озовават в Южна Русия, оттам митарстват из Арабския свят и Африка. С кораб достигат Южна Америка, връщат се в Европа и през Румъния околосветската им обиколка завършва в родния Шумен.
Пътят на Анка Ламбрева е друг - тя е първата българка, която сама е затворила кръга на околосветското пътешествие. Някога в годините на немотия на 10-членното семейство баба й Тота рекла: „С вирната глава все напред да вървиш. Назад да не се обръщаш и никога да не се връщаш." Анка запомнила тези думи.
Родена е в Карлово през 1895 г. в големия, но беден Пиперков род. В семейството били пет деца и живеели в голяма оскъдица.
А когато си беден, нямаш друг вариант, за да успееш, освен трудолюбие и инат. Като завършила трети прогимназиален клас, Анка решила да продължи образованието си в Пловдив. Баща й не могъл да й даде пари. Тогава дъщеря му рекла: „На улицата ще спя, под фенера ще чета, но пак ще завърша." В Пловдив живяла в пансион и работила като слугиня, за да изкара някой лев и вместо под фенера, както предрекла, си вадела очите над книгите на газена лампа. Една нощ в пансиона избухнал пожар - старовремският полилей с фитил и газ паднал, течността се разпиляла и огънят превзел стаята. Другите момичета се разпищели и хукнали да дирят помощ. Анка останала сама сред пламъците. Когато пристигнала мъжка помощ, огънят бил угасен, а тя спокойно четяла.
Тъй с недоимъка и куража завършила гимназия. Като нямала друг избор, станала наемна учителка из Карловско. Макар и благородна, тази работа скоро й омръзнала и заминала за София да учи медицина. За да се препитава, работила като чиновничка в застрахователно дружество. Скоро вятърът на пътешествията я отвел в Цариград да учи за медицинска сестра в Американския колеж. Възпитаничките му обаче не само залягали над книгите, но и работели в болница. През 1922 г. там някакъв англичанин, живеещ в Нова Зеландия, бил на смъртен одър. Какво е правила Анка, как му е спасила живота, историята не казва. Англичанинът обаче се изправил на крака и заминал за родината си. Минали пет години, но той не забравил своята спасителка. Пратил покана и билет да отиде при него в Нова Зеландия и в град Дюнедин да се грижи за душевноболната му дъщеря. Без да се колебае, през 1927 г. карловката се озовала в Нова Зеландия. Освен грижите си за къщата и семейството на англичанина Анка Ламбрева подхванала едно благородно дело, породено от стискащата я за гърлото носталгия. При всяка възможност тя изнасяла лекции за напълно неизвестната на новозеландците България.
Ето какво пише професор по философия в Уелингтън: „В тоя град можах да чуя многобройните сказки на една българка. България - с нейната слава на велико минало, златната епоха на цар Симеона, тъмното робство, борба за освобождението, възхода и пр., тя е всичко, в което диша благородството на българина!"
Анка Ламбрева изнася сказки и запознава обществеността в Оукланд, Дюнедин, Уелингтън и други големи градове на острова с историята, географията и етнографията на нашата страна. Във всички големи новозеландски вестници се появяват статии на тази тема с нейния подпис. В едно женско дружество, в което членуват представителки на нежния пол само с висше образование, открива безплатен курс по българска бродерия. Тъй и в Нова Зеландия се появяват българските шевици.
За широката й обществена дейност твърде интересно се изказва сър Ж. М. Томпсън: „Лично за себе си, като учител и литератор с дългогодишна опитност, по-късно като министър на народното просвещение, и днес като член на Парламента и президент на Върховния коронен съд, в моята 83-годишна възраст и живот, прекаран повечето в тая страна, едва миналата година срещнах за пръв път български поданик. За мен беше удоволствие да се запозная с госпожица Анка Ламбрева от Карлово, девойка с образование, възпитание и високи идеали, факт, който ме накара да мислим тъй и за целия български народ. Ако една страна можа да роди една дъщеря с достойнство, характер и високи идеали, трябва да е страна с хора също с високи идеали и фини възглядове."
Любопитството обаче не напуска Анка Ламбрева и тя прекарва няколко месеца сред маорите от племето тюканрънги и живее в неговите семейни задруги. Сприятелява се с вожда Мита Таупопоки, който по това време бил 85-годишен и единствен пример за маор от старото време - английската цивилизация е разрушила вече бита на племето. Приятелки й стават Тиароа и Сузана, двете най-красиви жени в областта Ротоматана. Карловката твърде интересно описва начина им на живот, танците и древната култура, сред които важно място заемат дървените скулптури на различните маорски божества. Тя твърди, че маорите изобразявали всичко, каквото им дойде наум върху себе си - лицето, тялото и нозете си, а когато били влюбени, гравирали очите, устните и пръстите на изгората си и творели тъй, както творят днешните скулптури. Анка Ламбрева не пропуска да отбележи, че древните жители на Нова Зеландия били людоеди. Когато пристигнали английските колониалисти, между различните племена възникнала търговия на татуирани глави, всяка една от които струвала по 20 английски лири. Сред постоянно враждуващите съседни племена главите на неприятелите се нанизвали на кол и се разнасяли сред задругата като трофеи, което още повече увеличавало стойността им. Все пак практичността на българката надделява у Анка и тя се впечатлява, че пред вратите на домовете на маорите земята сякаш била нарочно продупчена. Оттам като от самовар излизала гореща пара. Околността, в която живеело племето, била осеяна с гейзери, а над парата яденето увирало твърде скоро. Във врящите малки извори с помощта на мрежички маорите пускали картофи, яйца и плодове, за да се сварят по-бързо. Там, където горещите извори били най-гъсто, те си правели жилищата, за да топлели зимно време голия под, на който спели.
В лекциите си, които изнася, когато се завръща в България, Анка Ламбрева разкрива един свят на легенди, екзотика и непознат на българите начин на живот на коренните жители на Нова Зеландия.
През зимата на 1930 г. самотната околосветска пътешественичка се завръща в родината си. Обратният път я довежда в България през островите Тасмания, Таити, Фиджи и Самоа. Оттам с кораб се отправя за Лос Анджелис и Ванкувър. Преминава Канада от запад на изток, после е на Източното крайбрежие на САЩ и от Нюфаундленд се озовава в Европа. Нейните „светливи картини", които снима по време на своята обиколка, са праотците на днешните диапозитиви.
Неспокойният й дух обаче не намира покой в родината и тя отново тръгва да пътува по света. В средата на 30-те години е в Иран. Със славата на самотна околосветска пътешественичка се движи в средите на интелигенцията и елита на заможните англичани. Знаела е седем езика, яздила е кон и карала мотоциклет - нещо необичайно за жена, чувствала се еднакво добре както в самолет и влак първа класа, така и на гърба на камила. По това време Анка Ламбрева е вече четиридесетгодишна. Макар да не е блестяла с неземна красота, ръката й искат шейхове и петролни магнати. Но опърничавата българка отблъсква предложенията им и се омъжва в Иран за англичанина Абести. В началото на Втората световна война я кандърдисват да се откаже от българското си поданство и да осъди България. Самият външен министър на Иран й предложил това, като й обещал, че след това ще има почести и слава в неговата съвсем небедна родина. По това време Иран е английско владение, а България е във война с Англия. Макар да е живяла твърде малко в България, Анка Ламбрева отказва с думите: „Господа, аз съм българка и не мога да съдя родината си!"
След този отказ е заточена в концлагера „Мио-Мие" в Ливан. Там се отдава на писане и изпод перото й излизат много стихове, предимно посветени на България, и поемата на френски „Зад бодливата тел."
След като е освободена, остава в Азия, но страстта към пътешествията все така не я напуска. Продължава да пътува и посещава Виена, САЩ, Англия. След смъртта на съпруга си се завръща в България през 1970 г., вече 75-годишна. Умира на 18 февруари 1976 г. при свои близки в Карлово, защото колкото и да е странно, у нас тя няма свой дом.
Днес Карловският музей пази над 1,000 нейни снимки, подарен от Анка национален женски костюм, който е шила в дългите години на емиграция в Иран, персийски килим и ваза. Приживе в България Анка Ламбрева издава през 1939 г. само книгата си „Из моята околосветска обиколка. Царицата на Южните морета." Ръкописът на нейната над 500-странична автобиография „Ана" така и не вижда бял свят, докато тя е жива.
