снимка Wikipedia
Слънчев пролетен ден в столицата на Тунис. Група българи, които обикаляме около площада пред общината, сме привлечени от необичайни звуци, идващи от близкото училище. До него 15-ина деца шумно и необезпокоявано празнуват приключването на учебния ден. Само допреди малко повече от година такава проява на волност би била наказана може би сурово. Учениците са прегърнали барабани, пеят, веселят се, изобщо произвеждат врява. Откакто авторитарният режим на дългогодишния президент на Тунис Зин ел Абидин бен Али бе катурнат в началото на 2011 г., подобни непринудени прояви са почти всекидневие. Полицаите наблюдават отстрани и не се месят, поне докато всичко протича мирно. А Тунис е мирна страна. Към днешна дата освен малките изблици на радост от свободата като този училищен митинг и липсата на портретите на вожда Бен Али, които, макар и не толкова многобройни като при други диктатори, все пак висяха тук-там из страната, няма друга видима промяна, която да напомня, че именно тази държава запали искрата на арабските революции по света. Хората са спокойни, миролюбиви и изключително дружелюбно настроени към чужденците.
От другата страна на площада ни пресреща младо и симпатично момиче, нарамило виола и облечено съвсем светски. Представя се за Имен, на 22 години, студентка по география, която в свободното си време обича да свири. Имен не само ни заговаря съвсем фриволно, но дори предлага и да ни придружи из града, защото другото й голямо хоби било да си общува с чужденци. За нагласите на средния българин към арабския свят
едно такова поведение изглежда нереално, дори предвзето.
Но това е Тунис, един малък оазис сред много други, действително мрачни за жените държави. Тук законите отреждат на слабия пол доста по-силна роля в живота. И може би точно, защото е ислямска страна, първият й светски президент Хабиб Бургиба се е постарал да я секуларира до неузнаваемост - религията е отделена със строги закони от държавата, които от гледна точка на Европа са дори неестествено сурови. Така е искал да гарантира, че никой след него няма да успее да върне Тунис към средновековните нрави. Неговата прозорливост се разбира едва сега, когато след Жасминовата революция властта е в ръцете на ислямистите от иначе представящата се като умерена партия Хизб аль нахда (Партия на възраждането). Лидерът й Рашид Гануши е прогонен навремето във Франция, а организацията му - обявена за неконституционна и закрита. Като всяко забранено в една диктатура нещо, след края й, и Гануши, който не пропуска да се включи в политиката, бързо набира популярност, която изведе партията му на първо място след последните избори. Неговият съратник и генерален секретар на аль Нахда - Хамади Джебали пък стана премиер. Но израсналото в толкова светска среда общество принуждава и Гануши, и Джебали непрекъснато да се кълнат в привързаност към демокрацията и свободата, което изглежда твърде неестествено за вождове на ислямска партия. Обикновените тунизийци ги подозират, че зад благите приказки се крият тайни помисли за въвличане на исляма във все повече аспекти от живота. Често може да бъде срещнат местен жител, който гласно обявява, че ако някой политик забрани домашното вино или пък на жените да ходят по бански на плажа, значи си е подписал смъртната присъда. Джебали и Гануши се кълнат, че нямат намерение да въвеждат подобни забрани. Единственият външен израз на политиката на аль Нахда към момента е, че всичките им депутатки са с ислямски забрадки, прикриващи косата и ушите, а много жени, които до 2011 г. не са и помирисвали забрадка, вече се появяват също със забулена глава на обществени места. Джебали твърди, че черпи вдъхновение за политиката си от турския модел на общество, където ислямистката Адалет ве калкънма партиси (Партия на справедливостта и развитието) управлява вече доста години, без да е съборила светската държава. В Турция обаче Адалет партиси откри
простор за десетки ислямски фондации, финансирани предимно от Катар
и Саудитска Арабия, които обикалят по-бедните семейства и предлагат парична помощ, ако мъжете забрадят жените в семейството. Вероятно нещо подобно се случва и в Тунис, тъй като обичайна гледка е да се види младо момиче, облечено с най-модерни джинси и пуловер, но забрадено по ислямски канон, което здраво държи за ръка гаджето си и дори не се притеснява публично да интимничи с него. Ислямските теолози твърдят, че религията не само забранява подобно поведение, но на една жена не е позволено да докосва който и да било мъж, дори да го гледа в очите, камо ли да се ръкува с него. В Тунис обаче можете в по-оживено място да се допрете до което и да било забрадено момиче и единственият резултат ще е, че то ще се обърне, ще ви се усмихне приятелски и взаимно ще си се извините. Можете и да се ръкувате с него. Местните разказват, че момичетата със забрадки не са облечени така от особена религиозност, но ги носят, понеже бащите им ги задължават. И колкото по на юг към пустинята Сахара отива човек, където нараства вероятността да има и повече бедни семейства, толкова повече стават забрадените момичета - знак, че нахалните катарски фондацийки вече щъкат и тук. Но въпреки това в Тунис и днес има неща, които са просто невъзможни в повечето мюсюлмански държави. Като например специалното травестит-шоу в курортното селище Порт ел Кантауи. Тъй като законите насърчават набирането на местна работна ръка, е ясно, че в това шоу участват само тунизийци. Напук на всякакви ислямски теолози.
Нашата спътничка Имен също не се съобразява със средновековните постулати и носи забрадка. Тя има по азиатски красиво дръпнати очи, за което си има свое обяснение: "Сигурно защото
майка ми прекалено много харесва Корея."
Имен владее няколко чужди езика и, разбира се, френски, който се е превърнал в нещо като втори национален, въпреки не дотам приятните спомени от последните години на френско господство над Тунис. Имен ни разказва, че в определени дни от седмицата води занимания с деца по музика. Най-невероятното е, че те се провеждат в сградата на джамия. Вярно - бивша, но все пак джамия - още една особеност на секуларираната тунизийска светска държава. В тази музикална бивша джамия се влиза свободно, а Имен дори ни демонстрира няколко такта на пиано.
Свободата в Тунис има особен аромат на жасмин. Почти няма хотел, в чиито стаи гостите да не са посрещани с букет от тази лиана, която тук наричат машмум. Но чужденецът може да почувства свободен Тунис и ако просто се смеси с обикновените хора. Можете да извървите и десет километра пеш и няма да почувствате заплаха за сигурността си. От малки деца тунизийците са възпитавани, че чужденците са важна част от икономиката на страната и трябва да се уважават. Дори в момента, когато след арабските революции туризмът леко забавя крачка, той заема цели 7,5% от БВП на страната, а около 400 000 тунизийски семейства изкарват прехраната си основно с туризъм. Затова чужденецът е разглезеният турист на Тунис. Единственото, което може да му се случи, е да му предлагат търговски сделки в най-различен вид. Практически няма случай някой минувач да ви каже "добър ден" и след това да не ви предложи да си купите нещо. Във виртуозността си търговците са просто ненадминати. Младо момче, което притежава магазин за дрехи и обувки в курорта Ясмин Хамамет, ме спира с дежурния въпрос откъде съм. След като научава, че съм българин и изразява огромна радост от този факт, се интересува колко ли биха могли да струват в България тунизийските фолклорни обувки. Аз, разбира се, нямам никаква представа дори как изглеждат те и затова съм подканен непременно да вляза в магазинчето, за да ги видя. Предполагам, че биха ги продавали по около 20-30 лева (1 тунизийски динар е равен на 1 лев). "О, а при мен са 10 динара", отговаря доволен продавача и ми показва още колко евтиния има при него. Опитвам се да обясня, че нямам нужда от нищо и той ме изпраща със заръката: "Добре, но ако все пак решиш да си купиш нещо, обещай, че ще го направиш от мен, нали?" Е, как да откаже човек на такава любезност...
