Периодичните руски кризи и сътресения през последните няколко години поставят на дневен ред един ключов за бъдещето на света въпрос. Дали Русия е действително реформираща се държава, която въпреки многобройните си проблеми, болести и временни неуспехи ще съумее да се запази като държавна формация и да предложи по-добри перспективи на своите граждани, или е обречена да продължава своя упадък до пълното си разпадане. Малко са анализаторите, които се спират на тази втора възможност. Политиката на западните правителства се ръководи от доброжелателния оптимизъм, че Русия ще се съвземе постепенно, че така наречените реформи рано или късно ще доведат до добри резултати. Основната грижа на Запада е да запази стабилността на страната, за което е готов да налива сериозни пари с надеждата да предотврати катастрофата, виждана като комунистически преврат, гражданска война или загубата на отговорен контрол върху руския ядрен арсенал.

Какво показа развитието на събитията в Русия през последните години? На първо място, държавата вече не е в състояние да изпълнява свои основни функции като събирането на данъци, гарантирането на реда, изплащането на пенсии и дотации и т.н. Всички тези функции се децентрализират и по естествен път се поемат от отделните региони и републики. Второ, основният резултат от досегашната икономическа и структурна реформа се свежда до изграждането на монополни образувания, които спъват по-нататъшната реформа и ,,феодализират" икономическия живот. Трето, в Русия не съществува правова държава, която да осигури националното обединение около общи ценности и да гарантира законовото единство на държавата. Четвърто, целите на проядената от корупция и обединена с престъпността държавна администрация игнорират стремежа на руските граждани към осигуряване на благосъстоянието им.

На пето, но съвсем не на последно място: става ясно, че финансовата помощ от Запада е напълно неефективна поради липсата на държавни структури, които да гарантират, че тя отива по своето предназначение - да изправи Русия на крака. Размерите на Русия я правят качествено различна от всички други страни и опитът на международната общност с други кризисни държави е неприложим тук. Мащабите на страната не позволяват външни сили да помогнат за регулирането на нейната икономика. И крайният успех, и провалът на системата зависят изцяло от руските граждани и техните правителства. Вярата в постепенното съвземане на сегашна Русия чрез просветителство и финансови инжекции е най-вече плод на обяснимия страх, който Западът изпитва дори само от мисълта за бъдещия разпад на Русия.

Централната власт е в невъзможност да гарантира справедливото и законово функциониране на федералните институции в регионите. Провинцията има чувството, че е изоставена от Москва, която натрупва закъснения в изплащането на заплатите, пенсиите и субсидиите, зависещи от федералния бюджет. Изправени сме пред перспективата на една постепенна и тиха дезинтеграция, при която регионите ще поемат изцяло функциите, изоставени от федералната държава. Част от този процес е и разпределянето на териториите между местните регионални мафии. Дезинтеграцията няма да бъде предизвикана от етнически или малцинствени напрежения, а от невъзможността и безперспективността руското общество да създаде на настоящия етап адекватна и съвременна държавна организация върху необятната територия на Русия.

Може да се очаква, че сегашната Руска федерация ще даде начало на три основни държавни формирования: Европейска Русия (Русия), Сибир и Далекоизточна република (ДИР). Възможно е също и обособяването на южноруските територии около Каспийския басейн. Разбира се, вероятно е като страничен продукт на разпада в Русия да се появят и някои малки независими държавици като Чечня и евентуално други, обособени по етно-религиозен критерий, както и отделни офшорни зони на благополучие като Калининград и може би Карелия.

Кои са фундаменталните предизвикателства и интереси, общи за цялата федерация и специфични за трите основни региона? Какви са ползите и печалбата за всеки от едно разделяне? Преди всичко за огромните размери и структурна нееднородност на сегашната федерация най-подходящ би бил един селективен локален подход и частична рехабилитация, движение по няколко писти с различни скорости. Точно това обаче е невъзможно поради господството на имперския център в лицето на Москва. От друга страна, подобно на други империи като Британската, Френската, Испанската, Португалската и Османската на определен етап връзките на административна зависимост между метрополия и периферия се превръщат във воденичен камък, спъващ развитието и на двете страни.

Обособяването на Сибир със столица Новосибирск като суверен на огромни природни ресурси и отърсен от скъпо струващото посредничество на Москва би отворило пътя за необходимите чужди инвестиции, които да развият местната инфраструктура и икономика, да позволят модернизацията и напредъка на този уникален регион на планетата колкото огромен и богат, толкова и неусвоен.

Сибирските проблеми са в значителна степен подобни на проблемите на руския Далечен изток, който обаче по същество е част от Тихоокеанската общност. Характерни за региона са както неговата географска отдалеченост от Москва и фрагментарна, почти липсваща инфраструктура, така и особено изгодното местоположение с непосредствени съседи САЩ и Япония. Като отделна държава Далекоизточната република (ДИР) със столица Хабаровск би могла да разчита на бързо икономическо развитие и социален прогрес с помощта на инвестиции и технологии от напреднали тихоокеански държави като САЩ, Япония, Корея и Тайван. Впрочем подобна Далекоизточна република вече е съществувала като отделна държава през 1920-1922 година. Сибир и ДИР най-вероятно ще могат да получат и значителна финансова помощ от САЩ и ЕС в замяна на отказа си от ядрени оръжия, подобно на Украйна.

Русия или Европейската част на сегашната федерация с естествена столица Санкт Петербург като най-европейска би могла да се развие в посока на по-енергична интеграция с Европейския съюз и НАТО, общо взето в една група или не много след Украйна и Беларус. Отделянето на основните дялове на периферията от метрополията ще освободи Европейска Русия от непосилни административни проблеми, а от друга страна, и Европа по-лесно би интегрирала Русия на части според степента на техните успехи в изграждането на реална демокрация и нормална пазарна икономика. Реалистична изглежда и перспективата за самостоятелно бъдещо развитие на анклава Калининград, който притежава особено ценно географско местоположение и е предмет на специален интерес от страна на балтийските републики, северните държави и Полша. Калининград/Кьонигсберг е един от европейските символи на помирението наред с Берлин, Страсбург и Брюксел и може да има завидно бъдеще като свободна икономическа зона. Европа обича подобни градове символи и не пести средства да стимулира тяхното развитие.

Сегашните процеси на дезинтеграция, които протичат стъпка по стъпка, в един момент ще достигнат етапа на формално отделяне на Сибир и ДИР от Русия. Вероятно е неизбежното падане на Александър Лукашенко и неминуемият развод на Русия с Беларус да катализират последващия разпад на Русия. Факт е, че географски, исторически, икономически и политически новите държави са формирани и до окончателното им структуриране има само една крачка. Остава да се преодолее моралната страна от загубата на имперските настроения и амбиции в Русия едно от предизвикателствата на ХХI век.

-------

*Соломон Паси е бивш външен министър, двамата му съавтори са изявени членове на Атлантическия клуб в България. Статията е писана през 2000 година. Но всичко в нея е напълно актуално и днес, особено след последните събития около Крим, които могат да се окажат лебедовата песен на Владимир Путин и империята му. Поради това BG VOICE я препечатва с някои съкращения. Заглавията са на редакцията.

Соломон Паси, д-р Любомир Иванов, Марин Михайлов