Не са чак толкова много корабите в миналото, пътуващи от Америка до Европа, които са били ползвани и от нашите емигранти, живеещи и работещи в САЩ, както и техните близки. Един от най-известните от тези презокеански лайнери е параходът „Вашингтон“. С него е плавал и българинът Гьончо Белев, писател и общественик, роден в Ихтиман на 12 юни 1889 г. През 1946 година той заминава за Америка със самолет, но поради обстоятелствата се връща с парахода „Вашингтон“.
През 1946 г. са организирани два конгреса на славянските емигранти – на 8 и 9 септември в Торонто и на 18, 19 и 20 септември в Ню Йорк. Българската делегация се състои от тогавашния главен секретар на Славянския комитет в България – емблематичната Цола Драгойчева, председателя на комитета Георги Петров и писателя Гьончо Белев.
Спомените на писателя за пътуването му от Америка към Европа с кораба „Вашингтон“ е изключително интересно и представлява по същество уникален исторически документ.
Параходът „Вашингтон“ е пуснат на вода на 20 януари 1931 г. Той принадлежи на компанията United States Lines. Негов кораб-сестра е параходът „Манхатън“, който също като „Вашингтон“ е създаден от New York Shipbuilding. Това са два от няколкото презокеански лайнера на САЩ.
Параходът разполага с 580 места в Cabin class, 400 места в туристическата класа и 150 места в трета класа. Двата кораба имат славата на едни от
най-високостандартните и луксозни параходи
САЩ подписват договор за построяването на „Манхатън“ и „Вашингтон“ през 1931 г. Изграждането им струва 21 млн. долара, всеки.
Параходът „Вашингтон“ е ангажиран по време на Втората световна война в полза на Американската армия, което става на 6 юни 1941 г.
Военният му „запас“ приключва през януари 1946 г. и той отново става пътнически лайнер през февруари 1947 г. Корабът пътува до 1953 г., когато е изваден от вода в река Хъдсън и е даден за скрап едва през 1965 г. в Ню Джърси.
Белев разказва, че преди качването си на „Вашингтон“ се подписва декларация, с която пасажерът се съгласява с това, че
капитанът има права на съдия
За лошо поведение и при инфекциозна болест пътникът може да бъде свален. Всеки е длъжен да декларира, че не изнася повече от два револвера и 500 патрона.
Белев описва как тръгва параходът, минава покрай Уолстрийт, от дясната палуба се намира Джърси сити. След това се минава покрай Елис айлънд, следва Статуята на свободата. Параходът излиза от устието на река Хъдсън и засилва ход.
Белев подробно описва парахода, каютите, екипажа, както и удобствата, които се предлагат. Става ясно, че в цената на билета влиза и храната. За двата кораба „Вашингтон“ и „Манхатън“, цената за cabin class на човек е 186 долара, а в туристическа класа – 127 долара.
Каютата на Белев в мирно време е била нещо като малък апартамент, но през войната, когато корабът е изпълнявал курсове в полза на армията, същата е била офицерска спалня. През 1946 г. леглата представлявали тесни пружини, закачени една върху друга на метални стълби – така наречените „вишки“. Към всяко легло имало прикрепена спасителна риза от корк, които често били използвани за допълнителна възглавница…!
Всяка нощ пътниците
преместват стрелките на часовниците си с един час
напред, докато пътуват през океана към Европа. Белев описва как първо видели брега на Ирландия. Нощта прекарват в застой в Англия. По-късно прекосяват Бристолския канал и виждат Плимут. Следва Саутхемптън, където, както пише Белев, до самия параход пристигат и заминават влакове. По-нататък корабът навлиза в Ламанша и виждат брега на Хавър, а в дясно се вижда линията на Шербург.
Хавърското пристанище е осеяно с потънали плавателни съдове, чийто корпуси се показват над водата. Малко параходче с криволичене отвежда „Вашингтон“ успешно до пристанището. Градът силно е пострадал от войната. Къщите са разрушени, а на практика от пристанището не е останало нищо. Презокеанският лайнер акостира на набързо построен кей. Така българинът Гьончо Белев от Ихтиман вижда едно пътуване от Америка до Европа през 1946 – 47 г., което е описал с големи подробности в книга, преиздадена през 1949 г. Разказът е напълно достоверен, защото е представен от първо лице и по този начин описанието придобива много по-голям авторитет. Благодарение на този разказ можем да имаме авторска информация за това как са пътували някои нашенци преди и след Втората световна война от и за Америка.
Към края на книгата си авторът пише: „Все пак Ню Йорк е град, който можеш да мразиш, но и да обичаш…!“ Тази реплика, изказана през 1949 г. в България е истинска емоционална революция и представя живата емоция на един българин, пътувал до „Новия свят“ веднага след голямата война.