18 август 1987 година. Немската преса съобщава за смъртта на Рудолф Хес
Николай Николаев
„Благодаря на всички ви, любими мои, за всички добри неща, които направихте за мен. Кажете на Фрайбург, че изключително много съжалявам за това, че след Нюрнбергския процес се опитвах да се държа, сякаш не я познавам. Нямах избор, защото в противен случай всички опити да получа свобода биха били напразни. Направих го с очакване да я видя отново. Държах в себе си нейната снимка, както и снимки на всички ви. Вашият Най-голям."
Датата е 17 август 1987 г. и според официалната версия на водещите разследването длъжностни лица от дипломатическата мисия на Великобритания в Берлин текстът представлява предсмъртното писмо на намерения обесен в затвора „Шпандау" нацистки военнопрестъпник Рудолф Хес. Два месеца преди трагичния инцидент по всичко изглежда, че 93-годишният бивш нацист ще успее да се порадва на свободата в малкото оставащи дни от живота му. През май президентът на Федерална република Германия повдига на официално ниво въпроса за освобождаването му пред Михаил Горбачов и изненадващо съветският лидер не възразява. Шокът за семейството е огромен, когато на 17 август близките разбират за неговата трагична кончина. „Баща ми е убит, за да не разкрие информация с огромно значение от времето на войната", заявява неговият син. Според него е изключено 93-годишният старец, който изпитва трудности да се обръсне сам и има нужда от помощ при следобедните си разходки в градината на затвора, да е събрал физически сили за трудното самоубийство с електрически кабел. Повече факти в подкрепа на тезата за инсценирано самоубийство Волф Рюдигер Хес излага в книгата си „Кой уби моя баща Рудолф Хес?". Мистериозно починалият в затвора „Шпандау" Рудолф Хес е вторият човек в Третия райх, а разплитането на загадката обещава да разкрие неподозирани факти за най-големите тайни на Втората световна война.
„Победителите не ги съдят!" е крилата фраза от руската история, чиито корени могат да се проследят до резолюция на Екатерина Велика, с която императрицата оправдава самоволните действия на най-великия руски пълководец Александър Суворов при щурма на Тутракан през 1773 г. През Втората световна война с думите „Победителите не ги съдят!" Йосиф Сталин отказва искането на Лаврентий Берия за арестуване на командващия Северния флот адмирал Головко, който се опълчва срещу директива на Москва, но спасява Карелския фронт. Творческото значение на победата се осъзнава отлично от Уинстън Чърчил, на когото принадлежат знаменитите думи, че „историята се пише от победителите". След рухването на Съветска Русия новите победители сториха очакваното и се вторачиха с ревизорски поглед в страниците на историята. Според последния прочит на събитията, случили се преди осемдесет години, два еднакво деспотични режима - нацистка Германия и Съветският съюз, са причината за Втората световна война. В тази версия двата колоса си поделят Европа с позорния пакт „Рибентроп-Молотов", а след избухналите противоречия и кървавия двубой в Източна Европа демократичните сили слагат края на войната с решителна намеса. След стократното й повтаряне историята започва да звучи правдоподобно, но такъв ли е в действителност развоят на събитията?
В търсене на истината за драматичните години около Великата война нека се пренесем назад във времето на крилете на двуместния немски изтребител „Месершмид". В 17:45 часа на 10 май 1941 г. самолетът, пилотиран от втория човек в Райха Рудолф Хес, излита от летището в Аугсбург на път за воюващата с нацистите Великобритания. Изтребителят прелита над Северно море и необезпокояван от цялата противовъздушна отбрана навлиза в небето над Шотландия. За зла участ полетът не преминава по план. Самолетът не успява да се приземи благополучно, а Рудолф Хес е принуден да скочи с парашут. Пресата бързо научава за инцидента и всички са в шок. Както предава ръководителят на външнополитическото разузнаване на Третия райх Валтер Шеленберг в своите спомени, няколко дни никой в Германия не събира сили да излезе и да обясни какво прави вторият човек в нацистка Германия по шотландските ливади заедно с омразните английски плутократи, които воюват срещу Райха. Не е случайно, че Лондон е засекретил документите по делото на Хес чак до средата на XXI век. Каква е тайната причина за дръзкия полет на Рудолф Хес и защо опасността от разкриване на фактите виси като дамоклев меч над новите интерпретации за Втората световна война? Фактите показват, че „нацист номер две" е на тайна мисия, чиято задача е да сключи сепаративен мир с Великобритания и да тласне Райха към война със Съветския съюз - задача, над която Лондон работи усилено още от 20-те години на XX век.
Историята на колаборацията между британци u нацисти започва още в първите години след разгрома на Кайзерова Германия в Първата световна война. В „империята, над която слънцето никога не залязва", са силно обезпокоени за своето могъщество. Два са факторите, които смущават благополучието на кралството - растящата мощ на бившите английски колонии, обединени в Съединени щати, и пълзящото влияние на болшевиките в Евразия. Великобритания с право се притеснява, че ако тенденциите се запазят, колониалната империя, ръководена от Лондон, ще остане в миналото. Стратегиите за справяне със заплахите обаче сблъскват две различни групи в английския елит. Според първата стратегическа идея Британската империя трябва да привлече Щатите в общ англосаксонски проект, който да властва над света като водещ геополитически полюс. Усилията за това се свързват с името на Сесил Родс, собственик на южноафриканския гигант „Де бирс", контролиращ близо 90% от световния добив на диаманти. Благодарение на неговата работа се раждат закритите организации „Групата" и „Кръглата маса". В „Групата" членуват лорд Балфур, Нейтън Ротшилд, Алфред Милнер, лорд Ешлер, Сесил Родс и др. Клубът събира представители на аристокрацията, приближени до кралица Виктория, влиятелни финансисти, висши чиновници, собственици на най-големите промишлени, добивни и търговски предприятия на Британската империя. В своята книга „Англо-американският истаблишмънт" американският историк проф. Карол Куигли разкрива, че задача номер едно за елитите в тайното общество е налагане на англосаксонско управление на света върху ядрото на Британската империя, към което да бъдат привлечени САЩ. „Ако е необходимо, може да преместим и столицата във Вашингтон или Ню Йорк, но ни е нужен англо-американски истаблишмънт", категоричен е Сесил Родс. С тази идея се създават влиятелни аналитични организации като Кралския институт за международни отношения (Чатъм хаус) в Британия и Съветът за международни отношения в САЩ. Представител на „Групата" в навечерието на Втората световна война е Уинстън Чърчил, а стратегическата задача е създаване на единен морски съюз между британци и американци, който да бъде противник на евразийските сили на материка начело с Германия и Съветския съюз. Въпреки влиянието на „Групата" и „Кръглата маса" това, което диктува хода на събитията в периода между двете световни войни, е другата част от британския елит, т.нар. антиболшевишка линия. Според влиятелни политици, аристократи, финансисти и лица от кралския двор (между които престолонаследникът Едуард VIII, Монтегю Норман, лорд Халифакс, Рамзи Макдоналд, Стенли Болдуин, лорд-канцлер Саймън, Невил Чембърлейн и др.) цел номер едно за Британската империя е разгром над комунистическия Съветски съюз. Болшевишката заплаха, считат стратезите, може да бъде преодоляна само с помощта на друга континентална сила. Поради това антикомунистическата партия във Великобритания не просто подкрепя възхода на Хитлер, но спокойно може да бъде наредена сред акушерите в раждането на нацизма. Целта е проста - провокиране на война със СССР. Сблъсъкът между „Кръглата маса" и антикомунистическата партия в драматичните години преди и по време на войната определя целия ход на британската външна политика.
В първите мирни години след подписването на Версайската система от договори антикомунистите във Великобритания вземат превес. Идеята, изповядвана от „Кръглата маса" и наследника на Сесил Родс - Алфред Милнер, за единен англо-американски истаблишмънт, се проваля и това изиграва сериозна роля за бъдещето на Европа, а и на света. Преломът идва неочаквано бързо. В края на 1916 г., когато премиер е Дейвид Лойд Джордж, правителството е запълнено от членове на „Кръглата маса", а самият Милнер е главен стратег на военния кабинет. Проектът за единен англосаксонски съюз обаче не успява да стартира и затъва в блатото на задълбочаващите се противоречия между британци и американци. Рязкото влошаване на отношенията със САЩ преобръща картината и вътре във Великобритания и поставя антиболшевишката партия начело на държавното кормило.
