Преди няколко години патриаршеската катедрала и музей „Света София“ в Истанбул стана действаща джамия. Тогава християнският свят настръхна, защото така остава само катедралата „Св. Петър“ в Рим, другият християнски център в света символично престана да съществува. Тогава бяха припомнени думите на създателя на съвременната турска държава Мустафа Кемал Ататюрк, че те имат достатъчно джамии, за да превръщат един християнски храм, при това не кой да е, в джамия. През 1935 г. именно
Ататюрк превръща сградата в музей,
като разпорежда реставрация и възстановяване на византийските фрески и мозайки. От 1985 г. църквата е в списъка на ЮНЕСКО като паметник от световно значение.
Държавният съвет на Турция отмени решението на Кемал Ататюрк. След решението на Държавния съвет, който е и Върховен административен съд в Турция, президентът Ердоган върна на храма статута на действаща джамия.
Обяснението: за да се улесни достъпът до тази сграда, а също така и отпадна таксата за вход, която беше около 15 лева. Дотук проблемът сякаш не е голям.
Възстановява се една действаща джамия, в което няма нищо лошо, така както и у нас, дори в самия център на София имаме такива джамии, които днес са действащи православни църкви или музеи. Проблем обаче се оказва, че има, и то не само един, а и те никак не са малки.
Отпадането на таксата за вход е хубаво нещо, но това привлече многохилядни тълпи, които се вият буквално на километрични опашки, за да влязат в някогашния императорски храм на Византийската империя. Поне достъпът е чак до 23,00 ч., въпреки че ако се появи височайша особа, джамията веднага се затваря за неопределено време. Дотук също няма кой знае какъв проблем. Това обаче отказва много хора от желанието да посетят храма, от една страна. От друга страна, вторият етаж, където има невероятни археологически забележителности, а също и християнски фрески и мозайки с историческо значение, вече не е достъпен. На следващо място, едва ли е допустимо в една такава емблематична сграда да се разхождат безстопанствени котки!
Стенописите и мозайките, които се намират над някогашния олтар на храма,
са скрити с бели чаршафи,
защото ислямът не допуска образи в храмовете си. Днес Богородица свенливо наднича зад завесите над Светая Светих на храма и образът й изглежда още по-тъжен, дори и от времената, когато османците превземат през 1453 г. царствения Константинопол.
Разбира се, „Света София“ се намира в Истанбул, където ислямът е официална религия. Разбира се, че турците имат право да превърнат отново църквата в джамия, защото тя и преди е била такава. Все пак, те са превзели този град, тяхно е правото да правят там каквото си поискат. Скриха обаче и мястото, където султан Мехмед II Фатих (Завоевателят) докосва една от колоните вътре.
Когато той влязъл в храма, разказва легендата, възседнал коня си, за да оскверни църквата, залитнал и се подпрял на една колона. Днес там има месингов обков, където всеки завърта палеца си, казват, за късмет било, колкото и да звучи абсурдно! Достъпът до това място обаче е напълно ограничен.
Въпросът е защо?
Има музей, но така и не разбрахме къде е, за него обаче се продават билети!
Пита се, тогава какво се промени? Нали уж музеят „Св. София“ стана джамия, за да няма такса, да се улесни достъпът до нея, а какво се оказа, достъпът се ограничи, усложни, при това многократно, а такса пак има… за въпросния музей…!
И понеже някои отново ще кажат, че и у нас има джамии, които са православни църкви или пък музеи (археологически, например), тоест, не са действащи джамии, трябва да отбележим нещо много важно.
Църквата „Света София“ в Истанбул е символ,
тя е част от така наречената свещената структура на Византия – градът-символ, църквата-символ и императорът-символ. Няма империя без дори само един от тези символи. Днес града го има, но не е християнски, императора го няма, но поне има вселенски патриарх, не е същото, но поне символично се докосваме до свещената власт. Църквата поне не беше джамия, вярно, не беше и църква, сега обаче тя вече е действаща джамия. Не можем да сравняваме една „провинциална“ църква, бивша джамия в София, със символната „Св. София“ в Истанбул, тя е паметник, но и център на всемирното Православие, тя е знак, тя е докосване свише, тя е живата памет. И все пак, всеки е напълно свободен в победите си, но никой не е недосегаем пред съда на историята!
