Загадки и смразяващи истории обгръщат името на Ли Харви Осуалд - единствения човек, който бе обвинен за убийството на Джон Кенеди в Далас, затова е толкова странно и необичайно да се окажеш в единствения град в света, където го помнят и споменават с добро и където отказват да повярват, че е виновен.
„Това момче просто ми хареса", спомня си Ернст Титовец, студент медик, който се е запознал с Осуалд през 1959-а - годината, в която американският беглец пристига в Минск, столицата на Белоруската съветска социалистическа република. Заедно са ходили на танци и концерти, устройвали са купони, ухажвали са млади студентки. Титовец, който още тогава е говорел добър английски, изиграл ролята на „помощника на Купидон", когато Осуалд се запознал с бъдещата си жена Марина, описвана от него като „неприкрито сексуално привлекателна".
Какво си е помислил Титовец, узнавайки, че Осуалд е убил Кенеди, а след това и самият той е бил застрелян? „Не можах да повярвам на ушите си - казва Титовец, вече 75-годишен учен биолог. - Бях дълбоко уверен, че е невинен. Той просто не бе в състояние да убие никого." Бившият морски пехотинец Осуалд е бил на 20 г., когато бяга в СССР, обявявайки се за марксист, По думите на Питър Саводник, чиято книга „Чужденец" за живота на Осуалд в Минск излезе от печат този месец. Беглецът заявил на съветските власти, че притежава секретна информация за американските шпионски самолети U-2. В КГБ обаче не му обърнали особено внимание, а комунистическото ръководство отхвърлило молбата му за политическо убежище в СССР.
В деня, когато изтичал срокът на туристическата му виза, Осуалд направил опит да се самоубие. Той си срязал китката. Опасявайки се от международен инцидент и скандал в западната преса, ако американецът рече да се самоубие наистина, съветските власти все пак му разрешили да остане.
Отпратили го в Минск - провинциална столица, по това време отдалечена от цивилизацията почти толкова, колкото и Сибир. Дали му работа в завод за радиоапарати и телевизори и го настанили в едностайно жилище в центъра на града. Осуалд обаче се оказал звезда - започнал да се къпе във всеобщо внимание, тък като бил един от малкото чужденци и единствен американец в Минск. Започнал често да посещава женско общежитие, разположено в съседство.
„Идваше без предупреждение, отваряше някоя врата, надничаше в стаята и просто казваше: „Привет, аз съм!" - разкава Ина Маркова, която по това време е била студентка и е работела в едно издателство, където превеждала от английски език. - И това беше всичко - влизаше и просто стоеше при нас по 2-3 часа. Той се смяташе за лидер. Помня как седяхме в стаята и ако му се стореше, че сме го забравили, веднага изричаше някоя мъдрост, за да ни напомни, че е тук."
КГБ не изпускал Осуалд от очи, квартирата му била натъпкана с микрофони, дори пробили в стената малка дупчица, за да наблюдават и най-интимните му моменти. Титовец казва, че Осуалд се досещал за това. Двамата дори веднъж се захванали да издирват подслушвателните устройства. Титовец открил 3 малки черни точици, които помислил за насекоми, но понеже те си били само точици - без кабел, решили, че това не може да са микрофони.
Едва след разпадането на СССР той си дал смертка под какво сериозно наблюдение са били и двамата - дори квартирата не била избрана случайно да е в центъра на града.
„Настанили са го в идеално за тях място, за да може да проследяват и най-невинните му разходки", разсъждава Титовец.
В КГБ първоначално смятали, че Осуалд работи за ЦРУ, а опитите му да научи руски език били американска хитрост за притъпяване на бдителността.
Норман Мейлер, един от малцината, успели да разгледат досието на Осуалд в КГБ, разказва в своя книга, издадена през 1995 г., че наместо да попаднат на някакви откровености за агентурни занимания, КГБ се натъкнали на семейни скандали.
Осуалд: Ти никога нищо не правиш!
Жена му: А ти някога изхвърлял ли си боклука? Измел ли си поне един път стаята? Аз съм го правила 21 пъти. Измети поне веднъж и тогава ми дръж сметка.
Осуалд: Ти спиш да 10 часа сутринта и нищо не правиш. Можеше поне да сготвиш.
Жена му: Спи ми се. Ако не ти харесва, отивай си в Америка. Все ти е криво. Това не ти харесва, онова не е хубаво.
Осуалд: Смешна си! Освен това си груба и ленива.
Саводник твърди, че Осуалд смятал себе си за „марксист революционер, който вземал участие в велико дело". Но дълбоката причина да избяга в СССР била по-скоро психологическа, отколкото идеологическа. „Смятам, че е пристигнал в Съветския съюз, защото никъде не е намирал себе си. Той е бил един отчаян млад самотник и е смятал, че колективното общество в Русия ще го спаси", добавя Саводник.
Преди да срещне Марина Прусакова, Осуалд предложил брак на друга млада жена - Ела Герман. Нейният отказ предизвикал у американеца растящо чувство на изолация, отхвърленост, примесена с озлобление и отчуждение. Саводник предполага, че бракът му с Марина не е успял да пребори тези чувства. На свой ред Титовец добавя, че от един момент нататък животът в Съветския съюз започнал да дразни Осуалд. Той постепенно се сринал. „Всеки път, когато в нашите разговори стигахме до темата за различията между Съветския съюз и Америка, по-точно как е устроен животът тук, аз му натяквах: Вие се отнасяте несправедливо към цветнокожото население. Това той го признаваше, казваше „да". Но после винаги отвръщаше: А вие тук пък живеете като роби!"
Никой от хората в Минск, които помнят Осуалд, и до ден днешен не вярват, че той е бил в състояние да убие президента на САЩ. Твърде обезкуражаващо е да слушаш толкова много хубави неща за човек, чието име е свързано с едно от най-зловещите престъпления на нашата епоха.
Владимир Жидович е друг близък приятел на Осуалд. „Той беше страхотен младеж, но не и убиец, спомня си Жидович. - Мога ли да ви помоля нещо - кажете ми, ако попадна в Тексас, как мога да намеря гроба на Осуалд, за да положа там от мое име и от името на останалите му колеги от завод „Хоризонт" цветя?" Това се казва въпрос, на който човек не знае как да отговори. От една страна, говорим за Осуалд - човека, който най-вероятно е убил политически лидер, с което безспорно е изменил хода на световната история. От друга - Жидович говореше от сърце."
Дейвид Стрън, Би Би Си
