Суданките изглеждат еманципирани само на пръв поглед. У дома са почти робини
Младежът ме поглежда със съмнение, но все пак се запътва към плота, за да ми отреже парче салам. Тъкмо е започнал да си слага ръкавици, за да изпълни строгите изисквания за хигиената, замисля се и подир секунда се връща, за да ме пита отново дали съм сигурен, че искам „толкова" голям резен. В супермаркета на мол „Ал уана" в Хартум всъщност продават само един вид салам, а и на щанда за месо продуктите се броят на пръстите на едната ръка. Това е мястото, където за 20-те ми минути обикаляне из магазина бях единственият човек, който се спря и си поиска нещо.
Първата мисъл, която резонно минава през ума на един чужденец, пристигнал по тези бедни географски ширини, е, че суданците сигурно не ядат месо, защото не могат да си го позволят. Което донякъде е така, но не съвсем. Това все пак е Африка със своите традиции, които никакви молове и магазини с изисквания за хигиена не са в състояние да преборят. За да ги разбере, пришълецът трябва да посети пазара, който е недалеч от мола. Месото тук е нахвърляно върху съмнителни найлони или вестници направо върху прашасалата земя, в съседство извършват физиологичните си нужди приготвени за продажба живи кози и овце, а нерядко и самите продавачи, между тях вдигат прахоляк до небесата сновящи хора с магарета. Всичко това е обилно „подправено" от рояци мухи и разни други хвърчащи насекоми, които са особено нахални в жегата. Но купувачите се тълпят, без ни най-малко да се притесняват от липсата на хигиена. Пазарът е това, което реално е цял Судан - земя, покрита с много прах, довлачван с ветровете от пустинята, и много мръсотия, покрай която местните хора крачат гордо и наперено. Двата мола в Хартум са като малки оазисчета на целия този фон. Не само не са в състояние да го променят, но по всичко изглежда, че скоро той ще погълне и тях. В „Ал уана", построен само преди година и половина, прахът вече е подхванал огромната градина с фонтани и цветя и си пробива път навътре в магазините. От няколкото ескалатора е оцелял само един, който работи с такова скърцане, че е въпрос на малко време, за да спре на свой ред и той. На този фон е впечатляваща гордостта на местното население, че живее именно в Судан. „Добре дошли в нашата страна. Харесва ви тук, нали", е обичайният поздрав, който разни непознати отправят към всеки бял човек, когото зърнат из улиците.
Суданците използват и най-малкия повод да демонстрират, че знаят много добре цената си и имат високо мнение за себе си. Това се усеща не само в походката, но и по поведението. За разлика от събратята си в изкушените от постоянен туристически наплив арабски страни арабите от Судан не разглеждат чужденеца просто като източник на пари, а чужденката като сексуален обект, в който, уж без да искат, да се поотъркат. Причините за това са много, но най-важни са три - основният закон в страната е шариатът; няма нощни клубове, пълни с момичета от бившия Съветски съюз (като в Тунис, Ливан или Египет), които да чертаят лесни пътища на местните мъже към лелеяни удоволствия; единствените бели жени в Судан работят тук из разни международни организации - ООН, посолства, или пък са съпруги на служители в тях. Суданците са свикнали да възприемат чужденките като високопоставени особи, с които шега не бива. Всяка бяла жена не само може да е спокойна, че няма да бъде закачана или зяпана втренчено по улиците, към нея се отнасят почтително като към истинска дама. И то така, че дори може да не й поискат пари за някоя дребна услуга, например да ползва интернет в компютърен клуб, пълен иначе единствено с млади мъже.
Но и поведението на суданките е твърде нетипично за страна с толкова строги закони, които третират жените като втора категория хора. Християнките сред тях, останали вече твърде малко, след като повечето немюсюлмани постепенно емигрират в новообразуваната Република Южен Судан, се движат с непокрити глави - нещо немислимо за останалия ислямски свят, където е въведен шариатът. Често по улиците пък могат да се видят млади забрадени по канон мюсюлманки, скрили уставно коса, уши и врат, но страстно стиснали за ръка любимия си. Разговорите с тях направо удивляват - оказва се, че в не по-малка степен от мъжете се интересуват от политика и въобще не се притесняват да изразяват своето собствено мнение. Дори и по въпроси като многоженството. В Судан то е популярно, но има своя странна специфика. За разлика от богатите страни в Персийския залив, където според статистиките едва 5% от мъжете си позволяват полигамен брак, не са малко онези суданци, особено в Хартум и в Порт Судан, които имат по две жени. Реално обаче живеят само с най-новата, която често е значително по-млада. Оставайки проформа все още женен за първата си съпруга, мъжът си намира нова, мести се с нея в друго жилище и е щастлив. Децата остават при основната жена, която някак си се примирява, че е изоставена. На тях се казва, че татко вече ще живее с друго семейство, те пък дават това обяснение в училище, когато трябва да се повика някой от родителите. Суданските мъже решават проблемите си в първия брак с втори, при това без да се развеждат - случва се често, затова не удивлява никого.
Самата сватба е доста скъпо удоволствие за толкова бедна страна. Мъжът трябва да похарчи цяло състояние, за да напълни гардероба на съпругата си и за подаръци на всичките й родственици. Следва цял списък с ритуали преди брака, които в повечето случаи са гощавки на различните роднини. И докато мъжът има само разходи, новата съпруга има всички задължения на света, които остават незабелязани от чужденеца, който вижда из улиците твърде еманципирани, макар и забулени, суданки. Зад стените на новия си дом съпругата е смирено същество, което трябва да обожава мъжа си, да задоволява сексуалните му капризи, да му готви, пере и чисти, да му гледа децата. Отгоре на всичко - което е и различното от останалия шариатски свят - трябва да е добре образована, за да ходи непременно и на добре платена работа, за да носи пари вкъщи. В обичайния случай ходенето на работа е единствената възможност за суданката да общува с други хора. В свободното си време тя не напуска дома, не ходи по кафенета с приятелки, дори не им гостува просто така - за да си побъбрят.
Като добавка към всичко това в дълбоката суданска провинция е широко разпространено и обрязването при момичетата. То се извършва още в ранна детска възраст, често при съвсем първобитни условия и с опасност от сериозна инфекция. За тези жени сексът е не удоволствие, а почти изтезание. Суданците, особено по-образованите сред тях, предпочитат да не отварят тази тема. Обикновено казват, че това е проблем на миналото. Статистиките на ООН обаче говорят съвсем друго. Често дъщерите са водени за обрязване от майките си, готови да обрекат собствените си деца на същите изтезания, които сами на свой ред са преживели.
Все пак в Судан е рядкост да се срещне младо момиче, което не е завършило или не завършва в момента образованието си. Обичайна гледка, дори в най-сбутаните селца, сред невероятна бедност и мръсотия, са прилежно облечени в ученически униформи момиченца, стиснали здраво в ръце книжка и молив. Химикалът извън столицата е лукс, за който можеш да получиш вафла, дори бутилка газирана напитка. Почти на всяка крачка по извънградските пътища е пълно с малки деца, които продават лакомства. Колчем колата ти спре на кръстовище, пристигат няколко и започват да пишат с пръст върху стъклото. Това обаче не е детска игра, а молба да им подариш химикал. Ако им дадеш два, в радостта си децата ти връчват малка вафла. Ако химикалите са достатъчно луксозни, даже и кóла.
Много суданци търсят начин да заминат в чужбина не толкова заради финансовите възможности, а за да натрупат достатъчен сексуален опит, преди да се задомят. Нещо, което няма как да им се случи в консервативната родина. Най-многото, което биха могли да правят в Судан, е да се отдават на собствените си фантазии, което обаче не помага особено. В мола станах свидетел на момчешко забавление, каквото извън Арабския свят надали би се случило. На витрина на местния мобилен оператор имаше снимка на бяла девойка, която рекламира телефон. Младежи я бяха наобиколили и се изреждаха да се снимат с нея във всякакви предизвикателни пози. Много от тях един ден сигурно ще заминат зад граница, за да изпробват позите и реално. Египет с многото си курорти, пълни с млади рускини, е най-лесното и достъпно място за целта. Самолетите и автобусите между двете страни са постоянно претъпкани с хора, които кръстосват между Кайро и Хартум, но отношението на редовия суданец към северната съседка не е еднозначно.
Въпреки многото родствени връзки, породени от смесените бракове, в разговорите често се усеща неприкрита неприязън към египтяните. Причините се коренят и в колониалното минало, когато Египет е владеел Судан, и в широко разпространеното мнение по цял свят, че пирамиди има само в Египет, докато реално тези в Судан са много по-стари, но пък непознати за туристите, и в предразсъдъците, че египтяните са крадци и измамници. Много от кафенетата и ресторантите в Хартум са собственост именно на египтяни, поради което още в хотела чужденецът е предупреждаван добре да си проверява сметката, ако посещава такова заведение, за да не му впишат в нея и разни неща, които не е поръчвал.
Един съвсем невинен въпрос, отправен от мен към продавача на пазара дали плодът гуава, който е наредил пред себе си, не е случайно внос от Египет, доведе до оживена дискусия, в която се включиха всички наоколо. Бе ми обяснено, че тази гуава е истинска, защото е суданска, затова и струва толкова скъпо. А онази от Египет е кисела, безвскусна, поради което египтяните я пробутвали евтино. Накрая получих и един плод без пари. Идеята да се хвали египетската стока по суданските пазари не е никак лоша, а може да донесе и подаръци.
