Живкова с Индира Ганди в Индия
Юли 1981 година. България е в траур след неочакваната смърт на Людмила Живкова - дъщерята на първия партиен и държавен ръководител Тодор Живков. Председателят на Съюза на българските писатели и минаващ за един от доверените хора на сем. Живкови - Любомир Левчев, е натоварен от ЦК на БКП да напише биографичен очерк за починалата. Срокът е съвсем кратък - трябва да е готова за годишнината от смъртта й. Левчев започва да търси материали в архива. Там обаче се оказва, че всички данни за Людмила вече са скрити. Липсват справочници, документи, лични вещи. Партията му възлага задача да пише за дъщерята на Първия, но не му предоставя никакви официални документи, никакви официални оценки. Нищо освен една автобиография на Людмила, с която навремето тя е кандидатствала за член на БКП. Отчаян, че няма да може да свърши партийното поръчение, Левчев се принуждава като разследващ журналист да започне да събира факти и впечатления от нейни близки и познати вместо от политическата върхушка. Той разговаря с обслужващия персонал на двореца "Бистрица" в Боровец, където Живкова прекарва последните дни от живота си, търси съдействие и от Ванга. Перипетиите си Левчев описва в книгата "Панихида за мъртвото време", която се появи на бял свят миналото лято. При премиерата й писателят бе поканен в почти всички национални медии, където го караха да говори по какви ли не философски теми за живота. Дори в "Панорама" Бойко Василев използва случая, за да изпадне в други пространства с отвлечени разсъждения за българите и националните им черти. Левчев бе принуден да прави странни анализи на националния ни дух в момент, когато уж трябваше да представя книгата си. Никой обаче не го попита нищо конкретно по онова, което е написал в нея. Обяснимо е - просто никой не я беше чел. У нас в масовия случай журналистите обичат да четат предимно собствените си творения.
Докато
обикаля обикновените хора в търсене на истории за Людмила
Левчев се натъква на такава, която би му коствала главата, ако й даде гласност. В "Бистрица" той разговаря с една от прислужниците (нарича я точно така, макар в началото на 80-те в социалистическа България подобна длъжностна характеристика да е липсвала - бел. авт.). Наред с много други историйки от всекидневието на Живкова тя му разказва и случка, разиграла се месец преди смъртта й.
Людмила обичала да носи пръстен с тюркоаз. В началото на лятото на 1981 г. тя забелязала, че синьото камъче на пръстена започнало да избелява. Изпаднала в ужас, макар и да не обяснила на околните защо. "Прислужницата ми разказа това, без да разбира какво точно говори", пише Левчев. Свойството на тюркоаза да открива отрова в човешкия организъм, ако има допир с кожата, е известно още от античността. В книгата си Левчев споделя още няколко доказателства, че Людмила най-вероятно е отровена. Той описва няколко инцидента с нея в Индия и Мексико, както и среща с Ванга. Левчев посещава пророчицата често, двамата са приятели. Малко след смъртта на Живкова му съобщават, че Ванга е получила удар, който е парализирал част от лицето й. Когато се озовал в Рупите и прекрачил нейния "прост и страшен като истина праг", я заварил да лежи на миндера в приемната стая, а върху лицето й била спусната шамия. Скимтяла като бито дете: "Любчо, Любчо, много са лоши хората. Така ми плиснаха в лицето новината, че Людмила е умряла, като че ли ме удари камшик. Бузата ми остана неподвижна."
Авторът признава, че в напрегнати мигове губи самообладание и говори грубо. Затова се троснал на Ванга: "А ти защо чакаш някой да ти съобщава, вместо да ни предупредиш да вземем мерки?" Отговорът й бил: "Защото нямаше писана смърт. Нищо не ми беше казано и на мен." Левчев споделил сред най-близките си, че думите на Ванга са индикация за неестествения край на Живкова. Само няколко дни след този разговор при него се появил непознат човек. Представил му се като голям почитател на поезията и дори за негов приятел. Предупредил го да престане да разказва какво е чул от Ванга. По същото време в дома на пророчицата се изсипали няколко цивилни агенти на ДС, които я заплашили да млъкне по темата за Людмила.
Кой е отровил дъщерята на Тодор Живков?
Първи съмненията си, че Людмила е била убита, прави съветският, а после руски дисидент Аркадий Ваксберг. В началото на 90-те години, когато при Елцин архивите на СССР са отворени, той започва да изучава стотици мистериозни убийства и необясними смъртни случаи, маскирани като естествена кончина, на партийци и врагове, извършени в Съветския съюз и зад граница, зад които винаги е имало съмнения, че стои ръката на КГБ. Така Ваксберг стига да голямата тайна, че съветското разузнаване още във времената на Ленин и Сталин създава опитна лаборатория, където най-големи учени са ангажирани да творят невидими за медицината отрови. Успехите им са зашеметяващи. В най-общия случай никакви аутопсии не могат да открият в тялото на мъртвите, третирани с кремълските препарати, дори микроскопична следа от отрова. Ваксберг е толкова шашнат от откритието си, че започва да разчовърква един по един най-интересните случаи от съветската история. След тях решава да се заеме и със смъртта на изявени дейци и от чужбина. Той започва проучвания за начина, по който са си отишли Георги Димитров и Людмила Живкова, но времето не му достига. На власт вече идва Путин, творение на КГБ, който отново затваря архивите. Така Ваксберг не успява да довърши работата си. Своите съмнения, че Людмила е отровена, той споделя в книгата "Отровите на Кремъл", със забележката, че времето не му е стигнало да прерови съветските документи и по нейния случай. При положение че Путин се гласи да управлява още много години, вероятността архивите на КГБ скоро да се отворят отново клони към нула.
Дали обаче случаят „Людмила" е типичното дело на КГБ? Тя е била нестандартен деец. Използвала е максимално възможностите си на дъщеря на българския диктатор, за да прави мащабни проекти за времето си в България, които малцина други са се осмелявали и да помислят. Позволявала си е да говори по начин, който е бил смъртно опасен за останалите. В един от разговорите им, пише Левчев, Живкова му споделила: "Трябва да сме готови един ден да работим без баща ми, дори срещу него." Много от постъпките й сигурно са дразнели стопаните на Кремъл. Няма начин там да не са били в ужас от вероятността точно Живкова, която проявява пристрастия към всякакви мистични учения, но не и към комунизма, да наследи възрастния си баща. Възможно е да са взели мерки това никога да не стане. Левчев обаче описва и още една история, която хвърля друга светлина към смъртта на Людмила.
Малко преди смъртта си тя посещава последователно Индия и Мексико. В Индия я съпровожда и Левчев. Там Людмила получава странен припадък, който авторът по никакъв начин не свързва с нашумялата автомобилна катастрофа, която много биографи приписват като причина за смъртта на Живкова. Левчев разказва, че в самолета на връщане в България го повикала при себе си.
"Това, което ще ти дам, не представлява никаква материална скъпоценност.
Ще ти дам един вечен символ
Людмила извадила от чантичката си обикновена бяла носна кърпичка, подобна на тези, които подаряват на сватба. А понякога и на раздяла. "Пази я внимателно и не я развявай, защото вътре има посипан сребрист прашец, който не трябва да се разпилее. Даде ми го Сей Баба (един от многото жреци, които срещат при посещението си в Индия - бел. авт.). Казват, че превръщал една материя в друга." По дългия обратен път към София Людмила викала при себе си на разговор и други приятели. Дала такава кърпичка и на Вера Ганчева (в онези години директор на издателство "Народна култура" - бел. авт.), на Александър Бешков. Левчев скрил своята и не я докосвал цели 30 години. Когато започнал да пише "Панихида за мъртвото време", му хрумнала идеята да провери какъв е химичният състав на белия прашец, омагьосан от Сей Баба. Разказал на своя приятел генерал Стоян Тонев (началник на Военномедицинска академия - бел. авт.) цялата история и го помолил да уреди да го изследват в някоя от неговите лаборатории. Когато отишъл да получи резултатите, човекът от лабораторията му казал: "Нашата химия, с която изследвахме пробите, не даде никакъв отговор. Прашецът не реагира на нищо." Левчев поискал да си вземе праха обратно, но му отказали - бил останал в епруветката.
"Странно е, че българите сами не проявяват интерес да разследват смъртта на своите ръководители, независимо от коя епоха и партия са те", пише Аркадий Ваксберг. И е прав. Нито към смъртта на Георги Димитров, нито към тази на Людмила Живкова някой днес проявява интерес. И двамата са възприемани като комунистически лидери, следователно истината за това как са си отишли от този свят като че ли не ни засяга.
