Илюстрация: Калин Николов

Търсенето на люлката на тайнствената земна цивилизация продължава, откакто Платон (427-347 г. пр. н. е.) включва митичния материк Атлантида в диалозите си „Критий" и „Тимей". За него той научил от вече възрастния внук на бележития философ Солон.

В записки от пътешествията си Солон (649-559 г. пр. н.е.) пише, че в Египет жреците на град Саис му разказали за някакъв голям континент, който се простирал зад Херкулесовите стълбове (Гибралтарския проток), някъде в Атлантическия океан. Тайнстве­ната Атлантида била могъща държава със силна аристокрация и високоразвита цивилизация.

Тези съвършени хора владеели изключителни научно-технически знания. 9,000 г. преди това обаче водата заляла сушата, погубвайки богатата страна, останал само архипелаг от острови.

Платон описва Атлантида като велика държава, „която изведнъж дръзко се била насочила откъм Атлантическо море срещу цяла Европа и Азия". Това той прави в диалозите „Тимей" и „Критий". Те датират от около 360 г. пр. н. е. „Тимей" започва с въведение, последвано от описание на създаването и структурата на Вселената и древните цивилизации. Във въведението

Сократ размишлява върху идеалното общество

и се чуди дали той и неговите гости могат да измислят история, която да приведе това общество в действие. Критий споделя исторически вярната според слуховете история, която би била идеалният пример, и продължава с описанието на Атлантида в диалога „Критий", което е относно произхода й. Познанието на Платон идва от Солон - атински законодател и философ, посетил Египет и тогавашната му столица град Саис, където жреци му показали колона с разказа за Атлантида. Солон бил приятел на прадядото на Платон, което обяснява как историята е достигнала до него. Солон явно не е успял да преведе колоната точно и е увеличил размерите на Атлантида и населението й между 100 и 1,000 пъти. Също така е приел времето, посочено на колоната, като нашата 365-дневна година, което поставя потъването й някъде към 9,000 г.пр.н.е. Египтяните са имали още два празнични календара, ръководени от движението на Луната. Така че е напълно възможно 9,000 г. да се окажат 9,000 пълни лунни цикъла, или приблизително 8,300 месеца, което поставя потъването на Атлантида към 1,207 г. пр.н.е.

Според „Критий" древногръцките богове разделили Земята, за да може всеки да притежава много. На Посейдон подходящо му бил завещан островът Атлантида, който бил по-голям от Либия и Мала Азия, но потънал след земетресение и станал непроходима кална плитчина, която препятствала придвижването от Атлантическия океан до Средиземно море. Египтяните описват Атлантида като остров с ширина 700 км, състоящ се главно от планини в северните части и по брега и обграждаща равнина с правоъгълна форма на юг, „простираща се в едната посока на три хиляди стадии (около 600 км), но на ширина вътрешната част е две хиляди стадии (около 400 км)".

Навътре на около 50 стадии от средата на южния бряг имало „не много висока планина от която и да било страна". Тук живеела местна жена, в която Посейдон се влюбил и която му родила пет двойки мъжки близнаци. Най-възрастният от тях

Атлас бил законният владетел на целия остров

и океана (днешния Атлантически океан) и рождената му планина, както и заобикалящите я местности му били дадени като феод. Братът близнак на Атлас получил най-източната част от острова, чиято северна част е срещу Кадис, град в Южна Испания. Останалите двойки близнаци „били обитателите и владетелите на различни острови в открито море".

Посейдон издълбал вътрешната планина, където живеела любимата му, под формата на дворец, който обградил с три кръгообразни рова с все по-голяма ширина - от една до три стадии, разделени от кръгове земя с пропорционален размер. Жителите на Атлантида построили мостове на север от планината, като направили път към останалата част на острова. Издълбали огромен канал към морето и успоредно на мостовете прокопали тунели в скалните кръгове, така че кораби да могат да стигат до града покрай планината. Всеки проход към града бил пазен от порти и кули, а стена обграждала всеки от градските кръгове. Самите стени били построени от червени, бели и черни скали, които били извадени от рововете и били покрити съответно с месинг, калай и смес от други метали. Според Критий 9,000 години преди рождението му избухнала война между тези, които живеели отвъд колоните на Херкулес, и тези, които живеели зад тях. Жителите на Атлантида били завладели Средиземноморието чак до Египет.

Аристотел (384-322  г. пр. н. е.), ученик на Платон, обаче бил скептичен към твърденията на своя учител. Определил ги като представа за идеалната държава. По този начин пръв посял съмне­ния относно Атлантида.

Изтъкнатият философ Прокъл съобщава, че около 260 г. пр. н.е. гръцкият философ Крантор от град Соли също посетил Саис. Там, в храма на Нет, той видял колона, изписана с йероглифи. Египетският жрец му ги превел и се оказали описание на Атланти­да, съвпадащо с това, дадено от Платон.

И така спорът около мистич­ния континент ту замирал, ту се разгарял. Мнозина са я търсили,

мнозина продължават да я търсят

Тя дори е включвана в географски карти по описанията на Платон. Била е отъждествявана с Амери­ка, Антарктида, Скандинавския полуостров, Канарските острови, Палестина, Шри Ланка, Гренлан­дия. Някои смятат за вероятност дори Сахара, а пастор Юрген Шпанут е категоричен, че митичната земя е в Северно море. Американецът Джеймс В. Мейвър-младши пък посочва, че морето е Егейско. А българският изследо­вател Христо Смоленов събира аргументи, че е в Черно море.

Пол Шлиман, внукът на от­кривателя на Троя, през 1912 г. публикува на страниците на „Ню Йорк Америкън" тезата си, че Ат­лантида е на запад от Ирландия, в средата на Атлантическия океан. Едни я търсят на дъното, а други разсъждават, че най-логично е тя да е на твърда земя и най-подхо­дящ е град Тартес в Испания.

През 1940 г. пророкът Едгар Кейси разказва виденията си за Атлантида - атлантите според него са познавали и използвали ядрената енергия, високите меди­цински технологии и авиацията.

Догадките и предположенията са много, но голямата загадка Атлантида остава нерешена до днес. И все пак, ако допуснем, че такава високоразвита в културно, техническо и научно отношение страна е съществувала - какво е станало с населението й?

Вече казахме, че според при­вържениците на идеята не всички атланти са загинали при грандиозния катаклизъм. Една част, смятат те, успели да се спасят на американския континент, а други стигнали с лодки до Европа и после дали огромния тласък на цивилизациите в Египет, Месопо­тамия и Перу. Най-солидният аргумент в подкрепа на тезата са пирамидите в Египет, Месо­потамия и Мексико, които имат неверо­ятни съвпадения в архитектурно отношение.

Дискусиите продължават 25 столетия. Днес на помощ се притичат най-новите открития в океанографията, палеографията, климатологията, биологията, гео­логията, етнологията, ихтиологията. Но

Атлантида ревниво пази своята тайна

И като че ли не е достатъчна тази огромна загад­ка, ами и още изгубени цивилиза­ции тънат обвити в тайнствена мъгла. Има антични сведения за земи, потънали в Индийския и Тихия океан. Южният континент, щастливата страна Дилмун, Слънчевият остров, цивилизаци­ята Му, Тапробана, Каскара - има ли истина в тези легенди?

Темата е толкова обширна. Но и най-беглият поглед назад към далечното минало показва, че не сме единствената цивилизация на Земята: мегалитни съоръжения, огромни фигури на Наска, каменни колоси, електрически батерии на хиляди години, 15-разредни числа, пирамиди, стари географски карти с известно издължаване на континентите, като че са праве­ни от голяма височина, изключи­телни астрономически познания... Списъкът наистина е много дълъг.

Тони Маркс, сп. “8”

Места във и около Атлантическия океан, където различните изследователи предполагат, че може да е била Атлантида

Един от камъните на Ика, където между Северна и Южна Америка е поместена и Атлантида