Разностранен. Ренесансов. Пример за последователност и честност. Човек с енциклопедична памет. Така Евгени Димитров описва баща си Никола Даскалов, който бе един от последните оцелели от концлагера “Белене”. Той си отиде на 17 януари на 90-годишна възраст.
“Баща ми живя достойно и беше силен и активен човек до последно - споделя пред “24 часа - 168 истории” синът му, който е шеф на фотоагенцията “Булфото”.
Той много ме е вдъхновявал на тема джаз, фотография,
история и археология. Аз съм тръгнал да се развивам в тази посока и под негово влияние. Радвам се, че по много проекти успяхме да му продължим нещата. Той е работил в Националния институт за паметници на културата. Без да влиза в тежки конфликти с никого, винаги е отстоявал себе си и е успявал да запази принципите си. Това беше и една от причините през 90-те да излезе от активната политика. Не искаше да прави компромиси.
Нямаше и много съмишленици
Сестра му Славена Даскалова, която е певица и артист, допълва, че със сигурност от баща си е наследила философстването: “За него характерното беше, че никога не му беше скучно. Независимо в каква компания попадаше, винаги намираше с какво да си запълни времето и да му е интересно. Това, което съм наследила от него, а не ми се е искало много, е, че в името на правдата избухваше в някакви моменти. И аз съм същата. Най-яркият ми спомен от малка е, че вкъщи винаги имаше гости, компании, слушаше се джаз и се плюеше по комунистическия режим. Имаше много интересни хора около него, а баща ми имаше голяма фонотека.
Прочети още
Когато се намереше някоя западна плоча, се прослушваше веднъж на грамофон, втори път се записваше и се прибираше дълбоко, за да не се изхабява. Той беше и енциклопедист. Едно време е написал много докторантури, професури и други на всякакви хора и когато аз станах студентка, веднъж имах изпит по История на изкуството. Отидох при него и му казах, че трябва да напиша реферат поне за две страници за следващия ден. Седнахме и той започна да ми диктува за Римската империя и написах 14 страници, а това за него беше само отгоре-отгоре. Мислеше да се качва на тавана да се рови по-детайлно в книгите. Такъв беше баща ми.”
Никола Даскалов е роден на 8 септември 1934 г. Едва навършил 18 години, е въдворен в концлагера “Белене”, където прекарва близо година в изключително тежки условия.- категоричен е синът му. - Татко му е бил областен управител на Пловдив. Получава смъртна присъда от Народния съд през 1945 г. и не само че е разстрелян, но тялото му е разчленено и разхвърляно на различни места, така че да не може да бъде погребано. На поклонението на баща ми, по изрично негово настояване приживе, направихме символично погребение на неговия баща със снимка, която сложихме заедно с него, за да се почете паметта му, а името му ще фигурира до неговото в надгробната плоча.”
Дъщеря му Славена обаче никога не е знаела с подробности какво точно е преживял Никола Даскалов на остров Персин. Затова и силно се изненадва, когато разбира, че баща й ще издава книгата “Няма оазис в червената пустиня”, където разказва за това.
“Ние сме си говорили по темата, но той никога не е споделял подробности. Казваше, че не иска да се връща в онзи период – обяснява Даскалова. - Например разказвал ми е как като ученик, след като баща му е убит, той вече е бил потенциален враг на народа заради омразата си към режима. Много се е пазел от това нещо, но те по всякакви начини са се опитвали да го подхлъзнат да каже или да направи нещо, включително е имал приятелка, която се е правела на влюбена в него и го е подтиквала да правят някакви неща или е слагала компромати в джоба му. Но едва след като прочетох тази книга, аз успях да си обясня много от неговите реакции, житейски възгледи, страхове дори.”
Всъщност когато Никола Даскалов навършва 14 г. през 1948 г., той, заедно с връстници, се присъединява към антикомунистическото съпротивително движение в Балкана. Майката на един от съучениците му обаче ги издава. Никола е изключен от Съюза на народната младеж, защото е обявен за враг на държавата. С майка му го изселват от София и те отиват да живеят в селото на баща им – Брестница, Тетевенско. Там завършва училище, но е под постоянно наблюдение. Животът обаче неслучайно го среща с Лако Цанов, който е изпратен като провокатор. Целта е да го подлъже да участва в конспирация и да направи опит да напусне родината или да взриви мост. Този план за действие Никола определя като “толкова явна провокация, че няма накъде повече”.
В един съботен ден, докато Даскалов чака автобуса от Тетевен за Брестница, двама мъже с униформи го спират и започва “един много любезен разговор” на път за управлението. След като го разпитват какво знае за Лако Цанов, Никола отнася “първите няколко шамара” и е арестуван. След няколко дни е качен на камион и следобеда достига до портала на лагера “Белене”. Тогава вижда
затворници, връщащи се от работа, които ги посрещат, свирейки “О, донна Клара”
А тази песен била включена във всички тогавашни филми, свързани с германските концлагери.
Прочети още
Никола Даскалов прекарва 9 месеца на остров Персин, но в най-тежкия му период и е подложен на много изтезания и нечовешки условия. Липсата на достатъчно храна и преумората не били най-големите изпитания. На втория ден след въдворяването му пристигнал още един камион със затворници. Сред тях бил “немощен възрастен човек”, някогашен генерал от военносъдебното ведомство. Той бил в много тежко здравословно състояние и в една от нощите започнал да моли за вода. Когато Никола решил да му даде, чул: “Не се бъркай, където не ти е работа…”. Оставили го да умре, без никой да му даде глътка вода.
Неочаквано младият лагерист е привикан, за да му предложат свобода, в замяна на която трябва да подпише, че се отказва от “всякакви вражески и антинародни дейности” и няма да коментира случващото се в лагера. Излиза и малко по малко започва да изгражда живота си отново, като се отдава и на любимото си хоби – оръжията.
“Той подкрепяше американската максима, че
свободният човек е въоръжен човек
- посочва Евгени Димитров. – Баща ми имаше много оръжия. Ръчното му беше “Глок”, 9-милиметров. Имаше и добра колекция от ловни оръжия, която обаче преди да си отиде раздаде и разпродаде на приятели. Освен това на всеки 5 години за рождения си ден организираше голям турнир по стрелба в Брестница, където се събираха по 40 - 50 човека. Беше с награди, а след това всичките участници сядаха при бачо Кольо в шкембеджийницата, където довършваха празника подобаващо.”
