Почти по едно и също време две от звездите на българския футбол написаха автобиографиите си. Преди седмици бе съобщено, че Димитър Бербатов пуска на пазара книгата си „По моя начин“, а тези дни стана ясно, че своята история публикува и Христо Стоичков.  Еva.bg публикува откъси от книгите на двамата големи футболисти. Прочетете ги и вие.

Откъс от „По моя начин” от Димитър Бербатов:

Вечерта на 8 декември 2009 г. „Манчестър Юнайтед“ гостуваше на „Волфсбург“ в Шампионската лига в мач за първото място в групата. Докато моите съотборници се подготвяха за мача, аз сутринта на същия 8 декември 2009 г. постъпих в „Йоркшир клиник“, за да ме оперират. Умрял от страх. При други обстоятелства докторът щеше да дойде с мен, но сега беше във Волфсбург, нямаше кой да ме придружи. Още рано сутринта се събудих нервен. Станах. Първата ми мисъл беше да проверя крака. Сякаш се чувствах по-добре. Истина ли беше, или си внушавах, защото така ми се искаше? От „Манчестър Юнайтед“ ми изпратиха шофьор да ме закара. Блъсках си главата с размисли и си тествах коляното. И така половин час. Колкото повече приближавахме, толкова повече се разубеждавах. Но ако сега се откажех, а от утре болките пак се появяха и само бях закъснял за неизбежното? Влязох в клиниката. Регистрирах се. Отведоха ме в стая, в която трябваше да изчакам да ме вземат за интервенцията. Оставиха ме сам. Бях пред припадък от раздвоение. Крачех напред-назад из стаята и правех всевъзможни движения, за да видя дали коляното ми ще ми създаде проблем, дали ще ме заболи.

Кляках, ставах, сгъвах, разтягах, имитирах удар по топка, нищо! Зарадвах се, но още повече се обърках и започнах да се съмнявам в правотата на решението си! Какво, по дяволите, става тук?! Набрах номера на човека, който беше в Германия, а повече от всичко ми трябваше тук: „Док, май се чувствам по-добре и не трябва да правим операция, не знам, объркан съм...“ Доктор Стийв Макнали винаги е бил голям пич, винаги насреща – за каквото и да е. По всяко време можехме да разчитаме на него. Докторът на „Манчестър Юнайтед“ си беше като част от семейството за всички нас. И в онзи момент реагира много спокойно и адекватно. Успокои ме: „Берба, каквото решиш ти. Ако прецениш, че си по-добре, не го прави. Ако в следващ момент се наложи, ще я направим. Не се чувствай задължен само защото вече си в болницата. Това е твоето здраве.“ Затворих телефона на Стийв, стоях на стола в ъгъла на болничната стая. Часовникът отброяваше минутите. Знаех, че всеки момент вратата ще се отвори и ще дойдат да ме отведат за операция. Нямаше време, а аз трябваше да взема решение. Дали да се оперирам и да почивам 4 месеца, докато моят отбор играе без мен, или да се вслушам във вътрешния си глас, който все повече ми казваше да не го правя? Дали наистина всичко щеше да е наред! Влезе докторът, който трябваше да ме оперира: „Здрасти, Берба. Да тръгваме."

Откъс от „Христо Стоичков. Историята“:

Обикновено сутрин обичам да се поизтягам в леглото. Навик още от детството, който ми е останал и до днес. Преброявам си кокалите и болежките. Разтърквам очи и се радвам, че денят е пред мен. Отдавна съм си набил в дебелата глава, че всеки един ден трябва да се живее като последен, защото... наистина може да се окаже последен. Началото на 6 декември съвсем не беше по моя вкус. Жена ми Марияна, която се бе измъкнала по-рано от леглото, нахлу обратно в спалнята с телефонна слушалка в ръка. "Аранча Санчес звъни! – казва със странен фалцет в гласа. – Много важно било. Някакви френски журналисти искат днес спешно да те видят." Дааа... Откакто Бел е измислил телефона, никой не е достатъчно далеч. Не можех да повярвам какво чувам! "Вдигане под тревога" заради нахални франсета! И то журналисти! Лудница някаква. Французи досаждат на домашния ни телефон! И то в годината, в която не бях псувал никого повече от френския рефер Киню. Този безпардонен мосю, който преди само пет месеца беше откраднал на България финала на световното в Щатите, като не ни даде чиста дузпа на полуфинала с Италия.

Почувствах се така, сякаш трябва да ходя на зъболекар. Но усмивката и целувката на Марияна, както и любезното гласче на семейната ни приятелка и тенис звезда Аранча Санчес Викарио обезвредиха бомбата. Трябвало спешно да й помогна да направим заедно снимки за Коледа. Репортерите били профи, проверени и пристигнали специално за случая от Париж. Е, да, признава – били французи, което със сигурност нямало да ми хареса, но никой не бил съвършен. Ха-ха-ха! Милата Аранча изстрелва като асовете си на корта и други подобни лафове. Разбира се, беше излишно. На нея и братята й нямаше как да откажа. А дори и сънен разбрах, че "гостите" са абсолютни медийни хиени! Какви да са други, щом бяха стигнали до мен по най-прекия път към момента? Насрочих чрез Аранча среща на журналистите на "Камп Ноу". Да ги видя предварително аз тези смелчаци. Поставих обаче условие – задължително да е след тренировката, за да не ме ядосат преди нея и съвсем да се изпокарам с Татко Йохан. В тези дни отношенията ни с Кройф бяха като на баща с блуден, ама много блуден син. Но и за това по-късно. Като му дойде времето, както казваше Горския, известен също и като "Царя премиер". Кои бяха неканените френски сладури? Стефан Сен Реймон – представи ми се репортерът, който водеше разговорите с мен. Фотографът сякаш повече беше загрижен за сигурността на апаратите си. Тогава изобщо не предполагах, че мосю Стеф ще ми остане до живот в сърцето. Сега той работи за международния съюз на футболистите ФИФПро и понякога се виждаме и чуваме, не сме загубили връзка. Но при всяка среща не пропускам да му припомням как на онзи 6 декември с фоторепортера се бяха изпънали като гвардейци пред стадиона. И още отдалеко, докато ги доближавах, усещах – на тръни са! И то яко. Тогава вече бях овладял отлично номера с маската, за който ви споменах. Не го знаете? Естествено, нали си е мой секрет. Не съм го патентовал, но го играя като за "Оскар". Гледам лошо, удебелявам умишлено гласа си при повечето фрази, използвам кратки и насечени изречения. А за по-голяма убедителност пускам по някоя псувня, ако ситуацията го налага. Вътрешно може да ми е смешно или да съм в отлично настроение, но не го показвам. Това винаги работи и ме спасява и до днес. Има моменти, в които без маската просто щях да съм оглозган до кокал в днешния свят, в който хората повече се интересуват какво става в гащите на звездите, отколкото в душите им. И всеки щеше да влиза в личното ми пространство с индиански вик или с бутоните напред. Но не им дадох този шанс. Но пасаран!